И тогава, когато осъзнах значимостта си, разбрах, че е време да престана да вървя слепешката по пътища, които други предначертаваха за мен. На Хилгарт му хрумна да ме изпрати в Лисабон, Мануел да Силва реши да ме убие, Маркъс Логан избра да ме спаси. Минавах от ръка на ръка като обикновена марионетка: за добро или за зло, за да ме издигнат до върха или да ме тласнат в пропастта, но така или иначе всички те бяха решавали вместо мен и ме бяха движили като пешка по шахматна дъска. Никой не бе говорил открито с мен, нито ми бе разкрил намеренията си. Беше време да поискам обяснения; сама да направлявам живота си, да избера свой път и да реша как и с кого искам да го извървя. Щеше да има заблуди, трудности и грешки; по пътя щях да се натъквам на препятствия, строшени стъкла, кални локви. Беше настъпил обаче часът да престана да живея така, без да познавам предварително терена, по които стъпвам, и рисковете, които ще трябва да поемам всяка сутрин; с една дума, без да определям сама посоката на живота си.
Всеки от тези трима мъже — Маркъс Логан, Мануел да Силва и Алън Хилгарт — посвоему и вероятно без да го съзнава, ми бе помогнал да израсна само за няколко дни. А може би бях пораснала бавно и незабележимо, без да осъзнавам новия си ръст. Вероятно никога повече нямаше да видя Да Силва; бях сигурна обаче, че Хилгарт и Маркъс дълго време щяха да са близо до мен. И особено единият от тях, с когото копнеех да запазя близостта от ранните часове на утрото — близостта на чувства и тела, — споменът за която все още ме караше да тръпна. Преди това обаче трябваше да определя границите. Ясно. Недвусмислено. Все едно че прокарвам бразда или чертая с тебешир по земята.
Когато се прибрах, намерих плик, който някой беше пъхнал под вратата. Беше със знака на хотел „Палас“; в него имаше написана на ръка картичка.
„Заминавам за Лисабон. Връщам се вдругиден. Чакай ме.“
Разбира се, че щях да го чакам. Уредих мястото в рамките на два часа.
Същата вечер отново наруших правилата без ни най-малко угризение. По време на срещата ми с Хилгарт, след като приключих подробния тричасов доклад за случилото се във вилата, аз го попитах дали са настъпили някакви промени в списъците, за които ми бе споменал след случката на хиподрума.
— Засега са същите, доколкото знаем, няма нищо ново.
Това означаваше, че баща ми продължава да е в списъка на приятелите на англичаните, а аз — на германците. Наистина жалко, защото бе настъпил моментът пътищата ни отново да се пресекат.
Пристигнах без предупреждение. Призраците от миналото се разбушуваха яростно, когато ме видяха да влизам във входа, припомняйки ми деня, в който с майка ми изкачихме със свито сърце същите тези стълби. За щастие бързо се разпръснаха и отнесоха със себе си горчивите спомени, които не желаех да възкресявам.
Отвори ми прислужница, която по нищо не приличаше на Серванда.
— Трябва веднага да видя господин Алварадо. Спешно е. Вкъщи ли си е?
Тя кимна, объркана от моята припряност.
— В библиотеката?
— Да, но…
Преди да довърши фразата, аз вече бях влязла.
— Няма нужда да му съобщавате, благодаря.
Зарадва се, като ме видя, при това много повече, отколкото предполагах. Преди да замина за Португалия, му бях пратила кратка бележка, в която го уведомявах за пътуването, но нещо в нея явно го бе смутило. Навярно си бе помислил, че това пътуване е твърде ненадейно. Твърде сходно с интригуващата сцена с припадъка на хиподрума. Успокои се, като ме видя.
Библиотеката беше същата, каквато я помнех. Може би с повече книги и документи: вестници, писма, купчини списания. Всичко останало беше така, както по време на срещата с мен и майка ми — първия и последен път, когато тримата бяхме заедно. В онзи далечен есенен следобед бях наивна девойка, неспокойна и уплашена, стеснителна и потисната от непознатото. Почти шест години по-късно самочувствието ми беше друго. Бях го постигнала с цената на изпитания, с труд, грешки и упоритост, но то бе станало част от кожата ми, както остават старите белези от рани, и нищо не можеше да ми го отнеме. Каквито и ветрове да вееха, колкото и трудно да се окажеше бъдещето, знаех, че ще имам сили да ги посрещна смело и да им устоя.