— Да ми кажеш защо дойде в Мароко. А ти не искаш ли да знаеш каква ще е наградата ти?
Не ми отговори.
— Наградата съм аз. Ако отговорът ти ме удовлетвори, оставам с теб. Ако не е убедителен, губиш ме завинаги. Ти избираш.
Замълча отново. После бавно се приближи до мен.
— Какво значение има за теб защо съм дошъл в Мароко?
— Веднъж, преди години, се влюбих в мъж, който не разкри истинското си лице, и ми струваше огромно усилие да излекувам раните, които ми нанесе. Не искам с теб да се случи същото. Не искам повече тайни и лъжи. Не искам повече мъжете да разполагат с мен, както решат, да заминават и да се връщат без предупреждение, пък било то и за да ми спасят живота. Затова трябва да видя всичките ти карти, Маркъс. Вече обърнах някои от тях: знам за кого работиш; знам, че не се занимаваш с бизнес; знам, че преди също не си се занимавал с журналистика. Но трябва да запълня други празноти в историята ти.
Най-сетне приседна на страничната облегалка на дивана. Опря единия крак на земята и прехвърли другия върху него. С изправен гръб, все още с чаша в ръка, с намръщено изражение.
— Добре — каза той след няколко секунди. — Готов съм да говоря. При условие че ти също ще бъдеш откровена с мен. Напълно.
— След това, обещавам.
— Сега ми кажи какво знаеш вече за мен.
— Че работиш за британското разузнаване. СИС, МИ-6, или както предпочиташ да го наричаш.
На лицето му не се появи учудено изражение: вероятно го бяха тренирали добре, умееше да прикрива чувствата си. За разлика от мен. Мен не ме бяха обучавали, не ми бяха осигурили никаква защита — просто ме хвърлиха, невъоръжена и беззащитна, в един свят на изгладнели вълци. Аз обаче се учех. Сама, с опити и грешки: препъвах се и падах, после се изправях и тръгвах отново. С всяка измината крачка стъпвах все по-твърдо. Главата ми бе вдигната високо и погледът ми бе вперен напред.
— Не знам как си получила тази информация — отвърна той. — Във всеки случай, няма значение — предполагам, че източниците ти са достоверни, и е безсмислено да отричам очевидното.
— Липсват обаче още някои неща.
— Откъде искаш да започна?
— Например от момента, в който се запознахме. От истинските причини, които те доведоха в Мароко.
— Добре. Основната причина беше, че в Лондон знаехме твърде малко за случващото се в протектората, а от различни източници бяхме научили, че германците започват да проникват там свободно със съгласието на испанските власти. Разузнаването ни нямаше почти никаква информация за висшия комисар Бейгбедер: не знаехме нищо за живота му, за плановете му за бъдещето и перспективите пред протектората, и най-вече не познавахме отношението му към германците, които действаха свободно на територията, която той управляваше.
— И какво откри?
— Както и предполагахме, германците се чувстваха като у дома си и действаха свободно, понякога със съгласието му, понякога — не. Самата ти ми помогна да получа тази информация.
Отминах с мълчание уточнението.
— А относно Бейгбедер? — попитах аз.
— Научих същото, което и ги знаеш. Че е много интелигентен и различен.
— А защо те изпратиха в Мароко, след като беше в такова ужасно състояние?
— Имахме информация за Розалинда Фокс, наша сънародничка, която поддържаше любовна връзка с висшия комисар истинско съкровище за нас, най-добрата възможност. Беше рисковано да се свържем директно с нея: тя беше изключително ценна и не можехме да си позволим да я изгубим в някоя зле подготвена операция. Трябваше да изчакаме подходящия момент. И когато узнахме, че търси човек, който да изведе от страната майката на нейна приятелка, машината се задейства. Решиха, че аз съм най-подходящият агент за тази мисия, защото в Мадрид бях поддържал връзка с човек, който извеждаше хора от страната към Средиземно море. Самият аз бях информирал подробно Лондон за дейността на Ланс, затова прецениха, че това е идеалното алиби, с което да се появя в Тетуан и да се сближа с Бейгбедер под претекста, че правя услуга на любовницата му. Съществуваше само един малък проблем: по същото време аз лежах полумъртъв в Кралската лондонска болница с изпотрошено тяло, в полусъзнание и натъпкан с морфин.
— Ти обаче рискува, измами всички нас и постигна целта си…
— Много повече от предвиденото — каза той. На устните му се появи лека усмивка, първата, откакто се бяхме уединили в библиотеката. Сърцето ми се разтуптя: най-после онзи Маркъс, за когото толкова копнеех, когото исках да задържа до себе си, се беше завърнал. — Бяха прекрасни дни — продължи той. — След като бях живял повече от година в разтърсваната от война Испания, Мароко беше най-хубавото, което можеше да ми се случи. Възстанових се и изпълних задачата си повече от успешно. И се запознах с теб. Какво повече можех да искам?