Открих също с огромна горчивина, че във всеки момент и без видима причина всичко, което смятаме за непоклатимо, може да се размести, да се отклони, да кривне в друга посока и да започне да се променя. За разлика от знанията, които имах за увлеченията на хората около нас, за историята на страните им и за европейската политика, научих този урок не защото други ми го разказаха, а защото го изпитах на собствен гръб. Не си спомням точно кога, нито какво конкретно се случи, но по някое време отношенията между мен и Рамиро започнаха да се променят.
В началото настъпи само промяна в навиците ни. Връзките ни други хора се задълбочиха и вече проявявахме определен интерес да отидем на едно или друго място. Вече не се разхождахме бавно по улиците, не се оставяхме на инерцията, както през първите дни. Аз предпочитах времето, когато бяхме сами — само аз и той, заобиколени от тълпа непознати, но си давах сметка, че с неустоимия си чар Рамиро е започнал да печели симпатии навсякъде. А и за мен всичко, което той правеше, беше правилно, затова понасях търпеливо безкрайните часове, които прекарвахме сред непознати хора, макар че в повечето случаи почти не разбирах за какво приказват, било защото говореха на други езици, било защото обсъждаха неизвестни за мен места и теми: концесии, нацизъм, болшевики, визи, екстрадиции. Рамиро се справяше сравнително добре на френски и италиански, говореше малко английски и знаеше някои изрази на немски. Беше работил за чуждестранни фирми, бе поддържал контакти с чужденци и когато не намираше точните думи, си служеше с жестове, поясняващи думи и намеци. Не срещаше никакви трудности в общуването и скоро стана известен сред кръга от преселници. Нямаше случай да влезем в ресторант и да не го поздравят клиентите на две или три маси, нито да отидем в бара на хотел „Ел Минзах“ или на терасата на кафене „Тингис“ — и да не ни поканя да се присъединим към някоя компания. Рамиро общуваше с тях, сякаш ги познаваше от години, а аз послушно го следвах, превърната в негова сянка, в едно почти винаги безмълвно присъствие. Бях доволна единствено да го чувствам до себе си и да бъда него; придатък, услужливо продължение на личността му.
Известно време — почти цялата пролет — съчетавахме двата начина на живот и постигнахме някакво равновесие. Запазихме моментите на интимност, часовете само за нас. Поддържахме пламъка от дните в Мадрид и едновременно с това завързвахме нови приятелства и навлизахме във водовъртежа на местния живот. Но настъпи момент, когато везните започнаха да се накланят на едната страна. Бавно, малко по малко, но необратимо. Външният живот започна да се процежда в моментите, запазени само за нас. Познатите лица вече престанаха да бъдат обикновени източници на разговор и на забавни истории и започнаха да се превръщат в личности с минало, с планове за бъдещето и възможност за намеса в живота ни. Изплуваха от анонимността и придобиваха ясни очертания, ставаха интересни, привлекателни. Още си спомням някои имена и фамилии; още пазя спомена за лицата им, които вече сигурно са в гроба, и за далечните им страни, които по онова време не можех да посоча на картата. Иван, елегантният и мълчалив руснак, строен като тръстика, с изплъзващ се поглед и винаги подаваща се от горния джоб на сакото му кърпичка, наподобяваща копринено цвете. Полякът барон, чието име не помня, който тръбеше наляво и надясно за богатството си, а притежаваше само бастун със сребърна дръжка и две ризи, протрити на яката от дългогодишния им досег с кожата. Исак Шпрингер, австрийският евреин с големия нос и златната табакера. Семейство Йовович двойка хървати, толкова красиви и толкова подобни един на друг, чиито отношения бяха тъй двусмислени, че понякога минаваха за любовници, а понякога — за брат и сестра. Потният италианец, който винаги ме гледаше с мътни очи — казваше се Марио или Маурицио, вече не помня. Рамиро започна да се сприятелява все повече с тях, да взема присърце мечтите и тревогите им, да участва в плановете им. И аз виждах как ден след ден бавно и постепенно той се сближава все повече с тях и се отдалечава от мен.
Новините от собствениците на школи „Питман“ така и не пристигаха, но за моя изненада, подобно забавяне не тревожеше ни най-малко Рамиро. Все по-малко време прекарвахме насаме в стаята в „Континентал“. Все по-малко шепот и намеци за това, което дотогава бе харесвал в мен. Почти не споменаваше за нещата, които преди го влудяваха и не се уморяваше да назовава: гладката ми кожа, божествените ми бедра, копринената ми коса. Вече почти не се забавляваше с това, което наричаше моя благословена наивност, и забелязвах как с всеки изминал ден интересът, съпричастността и нежността му към мен намаляват. И тъкмо тогава, в онези тъжни дни, в които съмнението вече се прокрадваше в съзнанието ми, започнах да се чувствам зле. Не само душевно, а и физически. Зле, зле, ужасно зле. Навярно стомахът ми не можеше да свикне с новата храна, толкова различна от яхниите на майка ми и от простите ястия в мадридските ресторанти. Може би задушната влажна горещина в началото на лятото бе една от причините за отпадналостта ми. Дневната светлина дразнеше очите ми, от миризмите на улицата ми се гадеше. Едва успявах да стана от леглото, стомахът ми се бунтуваше в най-неочаквани моменти и постоянно ми се спеше. Понякога рядко — Рамиро сякаш се разтревожваше. Сядаше до мен, слагаше ръка на челото ми и ми говореше нежно. Но обикновено бе разсеян и се държеше така, сякаш не съществувам. Не ми обръщаше внимание, бягаше от мен.