С една дума, никога не стана ясно с какво точно се е занимавал във Вашингтон; единственото сигурно нещо е, че остана там до края на Втората световна война.
На път за Съединените щати минал през Лисабон, каза ми по-късно Розалинда. Не се били виждали от две години и половина. Прекарали заедно една седмица, в която той я увещавал да замине с него за Америка. Не успял, а аз така и не разбрах причината. Тя оправда отказа си с аргумента, че не били женени, а това според нея щяло да навреди на авторитета на Хуан Луис сред дипломатическия елит в Америка. Не й повярвах, а предполагам, че и той не е приел това обяснение: щом бе успял да запази авторитета си и покорна Испания от времето след победата, защо да не може да го постигне и от другата страна на Атлантика? Но тя никога не разясни истинската причина за това решение.
След като се завърна в Испания през 1945 г., Бейгбедер стана активен член на обединение на генерали, които години наред крояха планове как да свалят Франко: Аранда, Кинделан, Давила, Оргас, Варела. Имаше контакти с дон Хуан де Бурбон и участва в много заговори, до един неуспешни, а някои дори жалки като ръководения от генерал Аранда. Според плана съзаклятниците трябвало да поискат убежище в американското посолство и да сформират там монархическо правителство в изгнание. Някои от съмишлениците на Бейгбедер дори го нарекоха предател, обвиниха го, че е отишъл в „Ел Пардо“ и е издал конспирацията. Нито един от тези планове за сваляне на режима не успя и по-голямата част от участниците заплатиха за непокорството си с арести, изгнаничество и отстраняване от длъжност. След време ми казаха, че същите генерали по време на Втората световна война получавали милиони песети от английското правителство чрез финансиста Хуан Марч и Хилгарт, за да убедят каудильо да не въвлича Испания във войната на страната на Оста. Не знам дали това е вярно или не; може би някои са приели парите, а е възможно и неколцина да са ги разпределили помежду си. Бейгбедер обаче не получи нищо и умря „образцово беден“, както каза за него Дионисио Ридруехо. Чуха се слухове и за любовни авантюри, за предполагаемите му връзки с френска журналистка, с фалангистка, с американска шпионка, с писателка от Мадрид и с дъщерята на един генерал. Не беше тайна, че жените са неговата страст — поддаваше се на женското обаяние и се влюбваше с пламенността на кадет. Видях това със собствените си очи в случая с Розалинда и предполагам, че в живота си е имал и други такива връзки. Според мен обаче е повърхностно и несправедливо да се твърди, че е бил развратник и че слабостта към жените е провалила кариерата му.
От момента, в който стъпи отново в Испания, животът му тръгна надолу. Преди да замине за Вашингтон, живееше в апартамент под наем на улица „Клаудио Коельо“. Когато се завърна, отседна в хотел „Париж“ на улица „Алкала“. После живя известно време при сестра си и накрая в един пансион, където остана до края на дните си. Влизаше и излизаше от правителството без нит едно дуро и когато умря, в гардероба му имаше само два износени костюма, три стари униформи от престоя му в Африка и една джелаба. И няколкостотин листа, изписани със ситен почерк, които съдържаха мемоарите му. Бе останал в периода на Баранко дел Лобо98, дори не бе успял да стигне до началото на гражданската война.
В продължение на години чакаше съдбата да застане на негова страна. Надяваше се наивно, че отново ще го извикат за някой пост — за каквато и да е задача, с която да запълни бездейните си дни. Така и не го извикаха и в служебното му досие след завръщането му от Съединените щати фигурираше само фразата: „На заповедите на многоуважаемия министър на войната“, което на военен жаргон означаваше да стоиш със скръстени ръце. Никой повече не го потърси, а той не успя да намери сили, за да поеме в свои ръце съдбата си и блестящият му ум накрая помръкна. Мина в запаса през април 1950-а; един стар приятел мароканец — Булайкс Баеза му предложи работа, която запълни донякъде времето му през последните му години — скромен административен пост в агенция за недвижими имоти в Мадрид. Почина на шейсет и девет години през юни 1957-а; погребан е в гробището „Сан Хусто“. Документите му останаха в пансиона „Томаса“ в Мадрид. Няколко месеца по-късно един стар познат от Тетуан ги прибра, като в замяна изплати няколкото хиляди песети, с които Бейгбедер бе задлъжнял. И до днес там се съхранява личният му архив, ревниво пазен от един човек, който го бе познавал и уважавал в щастливите му години в Мароко.
98
Местност близо до Мелили, Мароко, където на 27 юли 1919 г. испанската армия претърпява едно от най-тежките и кървави поражения в колониалните войни и Северна Африка. — Б.пр.