Искам да ти се извиня за държането си в последно време, за пренебрежението, което проявявах към теб. Надявам се да разбереш, че несигурността, породена от отсъствието на новини от школи «Питман», ме тласна да потърся други начини, чрез които да осигуря бъдещето. Проучих различни предложения и избрах само едно. Става думи за удивително обещаващо начинание, но то изисква от мен да му се отдам тялом и духом, затова сега не е възможно да те включа в него.
Не храня никакво съмнение, че начинанието, което днес предприемам, ще завърши с пълен успех, но сега, в началната фаза, се нуждае от голяма инвестиция, която надвишава финансовите ми възможности, поради което си позволих да взема парите и бижутата от баща ти, за да посрещна първоначалните разходи. Надявам се един ден да мога да ти върна всичко, което днес вземам като заем, така че след години да можеш да го предадеш на потомците си, както баща ти стори с теб. Надявам се също, че споменът за самоотвержеността и твърдостта, с които майка ти те е отгледала, ще ти служи за вдъхновение в следващите етапи на живота ти. Сбогом, скъпа.
Твой завинаги:
Рамиро
П.П. Съветвам те да напуснеш час по-скоро Танжер. Не е подходящо място за сама жена, особено в твоето състояние. Опасявам се, че някои хора са заинтересувани да ме намерят и ако не ме открият, може да потърсят теб. Постарай се да напуснеш хотела дискретно и с малко багаж. Ще направя всичко възможно да платя сметката за последните месеци, но не знам дали ще съумея да го направя заради спешното заминаване. Никога не бих си простил, ако това ти причини някакви неприятности.“
Не си спомням какво си помислих. В паметта си пазя непокътнат спомена за сцената: разхвърляната стая, празния гардероб, ослепителната светлина, нахлуваща през отворения прозорец, и аз самата седнала на неоправеното легло, като държах писмото с едната ръка, а с другата притисках корема си, докато по слепоочията ми се стичаха едри капки пот. Не си спомням какви мисли са минавали през ума ми в онзи момент — или не са съществували изобщо, или не оставили каквито и да било следи. В едно обаче съм сигурна: че се задействах като току-що включен автомат, с бързи, но лишени от мисъл и чувства движения. Въпреки съдържанието на писмото и дори от разстояние, Рамиро все така управляваше действията ми и аз просто му се подчиних. Отворих един куфар и го напълних набързо с първото, което ми попадна, без да се замисля кое е най-удачно да взема и кое бих могла да оставя. Няколко рокли, четка за коса, няколко блузи и две стари списания, малко бельо, обувки: различни чифтове, две сака без поли и три поли без сака, някакви листове хартия, които лежаха върху бюрото, бурканчета от банята, хавлиена кърпа. Когато купчината от дрехи и вещи стигна до ръба на куфара, аз го затворих и бързо излязох.
Сред обедната суматоха, сред клиентите, които влизаха и излизаха от ресторанта, глъчта на сервитьорите, екота от стъпките на минаващите и чуждоезичния говор, който не разбирах, почти никой не забеляза заминаването ми. Единствено Хамид, нисичкото пиколо с вид на момче, каквото вече не беше, се притече услужливо, за да ми помогне за багажа. Отказах с жест и излязох. Тръгнах със стъпка, която не беше нито твърда, нито несигурна, без да имам ни най-малка представа накъде да вървя, нито ме беше грижа за това. Спомням си, че се спуснах по улица „Португал“, запазила съм в паметта си отделни картини от Соко де Афуера, който гъмжеше от сергии, животни, гласове и джелаби. Вървях без посока и често пъти трябваше да се долепям до стената, когато чуех зад себе си клаксона на автомобил или виковете Balak, balak15 на някой мароканец, бързащ да превози стоката си. В безпаметното си лутане по някое време минах покрай английското гробище, покрай католическата черква и по улица „Сиагин“, по улица „Ла Марина“ и покрай Голямата джамия. Вървях дълго, без да усетя умора, безчувствена, движена от чужда сила, която тласкаше краката ми напред, сякаш принадлежаха на друго тяло. Бих могла да вървя още много време: часове, нощи, може би седмици, години и години до края на света. Но не го направих, защото на Куеста де ла Плая, когато минавах като призрак покрай Испанските училища, едно такси спря до мен.
— Да ви закарам ли някъде, госпожице? — попита шофьорът на смесица от испански и френски.