Мисля, че кимнах утвърдително. По куфара сигурно бе предположил, че имам намерение да пътувам.
— На пристанището, на гарата или ще вземете автобус?
— Да.
— Да… какво?
— Да.
— Да… на автобуса ли?
Отново потвърдих с жест — беше ми все едно дали ще е автобус, влак, кораб или дъното на някоя пропаст. Рамиро ме беше оставил и нямаше къде да отида, така че всяко място бе толкова лошо, колкото и другите. Или по-лошо.
6.
Някакъв тих глас ме събуди и аз с огромно усилие успях да отворя очи. До мен забелязах две фигури — в началото смътно, после отчетливо. Едната принадлежеше на белокос мъж, чието лице ми се стори смътно познато. Другата се оказа монахиня с безупречно бяло було. Опитах да се ориентирам, но съзрях с, високия таван над себе си, много легла, мирис на лекарства и снопове слънчева светлина, нахлуващи през прозорците. Тогава осъзнах, че се намирам в болница. Още си спомням първите думи, които прошепнах:
— Искам да се прибера у дома.
— А къде ти е домът, момиче?
— В Мадрид.
Стори ми се, че двамата се спогледаха. Монахинята хвана ръката ми и леко я стисна.
— Мисля, че засега е невъзможно.
— Защо? — попитах аз.
Отговори мъжът:
— Преминаването през Гибралтарския проток е преустановен. Обявено е военно положение.
Не успях да разбера какво означава това, защото едва чух думите — и отново пропаднах в бездна от слабост и безкраен сън, от който се събудих след дни. Когато дойдох на себе си обаче, не ме изписаха веднага. През тези седмици, прекарани на легло в Градската болница на Тетуан, успях да подредя донякъде чувствата си и да преосмисля случилото се през последните месеци. Това обаче стана накрая, в последните дни, защото през първите, сутрин и вечер, по време на посещенията, каквито аз нямах, и в часовете, когато ми носеха храната, която не можех да докосна, аз само плачех. Не мислех, не реагирах, дори не си спомнях. Само плачех.
След няколко дни, когато сълзите ми секнаха, защото вече би изплакала всичко, спомените започнаха да се нижат един след друг с необикновена точност. Почти можех да ги видя как ме преследват как влизат в индианска нишка през вратата в дъното на залата — едно огромно, обляно в светлина помещение. Живи, самостоятелни, значими и мимолетни спомени, които се приближаваха един след друг, със скок се озоваваха върху завивката и се изкачваха по тялото ми, а после проникваха през ушите или под ноктите, или през порите на кожата, нахлуваха в мозъка ми и го изтезаваха без капка милост с образи и моменти, които аз бих искала да забравя завинаги. А сетне, когато тълпата от спомени все още прииждаше, но вече все по-безшумно, с ужасяваща студенина започна да ме обзема желанието да анализирам всичко, да намеря причина и смисъл на всяко от събитията, които се бяха случили в живота ми през последните осем месеца. Тази фаза беше най-страшната — най-агресивната, най-мъчителната. От нея най-много ме заболя. И макар че не бих могла да преценя колко време продължи, знам със сигурност, че едно ненадейно посещение успя да я прекрати.
Дотогава дните ми минаваха между родилки и монахини, сред боядисани в бяло метални легла. От време на време се появяваше лекар с бяла престилка, а в определени часове идваха близките на другите пациентки, като говореха шепнешком, гушкаха новородените бебета и успокояваха с въздишки онези, които като мен бяха останали насред пътя. Намирах се в град, в който не познавах никого. Никой не дойде да ме види, нито аз очаквах посетители. Дори не бях напълно наясно какво правя в този чужд град — имах само смътен спомен за обстоятелствата, при които бях дошла. Огромна празнота зееше в паметта ми на мястото, където би трябвало да бъдат логичните причини, тласнали ме към това. През онези дни живеех единствено със спомените, примесени с объркани мисли, с дискретното присъствие на монахините и с копнеж, примесен с боязън, да се върна в Мадрид час по-скоро.
Една сутрин обаче самотата ми бе неочаквано нарушена. Появи се облечената в бяло закръглена фигура на сестра Виртудес, следвана от същия мъж, който преди няколко дни беше споменал за някаква война.
— Водя ти посетител, скъпа — обяви монахинята. Стори ми се, че долових в напевния й тон лека тревога. Когато новодошлият се представи, разбрах причината.
— Комисар Клаудио Васкес, госпожо — каза непознатият вместо поздрав. — Или сте госпожица?