Беше с почти побеляла коса, със слаба фигура, със светъл летен костюм и загоряло от слънцето лице, на което блестяха две тъмни проницателни очи. Бях все още твърде отпаднала, затова не успях да преценя дали става дума за зрял мъж с младежки вид или за преждевременно побелял млад мъж. Така или иначе, това нямаше значение в момента беше по-важно да разбера какво иска от мен. Сестра Виртудес му посочи един стол до стената. Той го вдигна и го постави отдясно на леглото ми. Сложи шапката си в краката ми и седна. С едновременно любезна и властна усмивка подсказа на монахинята, че би предпочел да остане насаме с мен.
Светлината нахлуваше през широките прозорци на помещението. Отвъд тях вятърът леко полюшваше палмите и евкалиптите в градината фона на ослепително синьото небе, предвещаващо прекрасен летен ден за всеки, който нямаше да го прекара на легло в болница в компанията на полицейски комисар. Леглата от двете ми страни, постлани с безупречно бели и идеално опънати чаршафи, бяха незаети, както почти всички останали. Когато монахинята си тръгна с прикрито недоволство, че не може да присъства на срещата, в помещението останахме аз, комисарят и две-три болни, чиито легла се намираха далече от нас, както и една млада монахиня, която миеше пода в другия край. Бях полуседнала в леглото, покрита с чаршафа до гърдите виждаха се само изтънелите ми ръце, костеливите рамене и главата. Косата ми беше сплетена на плитка, преметната от едната страна, а лицето отслабнало и пепеляво, изпито от страданието.
— Сестрата ми каза, че вече сте по-добре и можем да поговорим, нали?
Съгласих се с кимване, без изобщо да се досетя за какво този мъж би искал да говори с мен. Доколкото знаех, болката и страданието не нарушаваха закона. Тогава комисарят извади от вътрешния джоб на сакото си малък бележник и прегледа някакви записки. Сигурно ги беше чел малко преди това, защото не се наложи да прелиства листовете, за да ги намери — просто погледна страницата пред себе си и там, пред очите му, бяха точно бележките, които търсеше.
— Добре, като начало ще ви задам няколко въпроса. Отговорете само с „да“ или „не“. Вие сте Сира Кирога Мартин, родена в Мадрид на двайсет и пети юни хиляда деветстотин и единайсета година, нали?
Говореше любезно, но директно и настойчиво. Съобразяваше се донякъде със състоянието ми и това смекчаваше професионалния тон на срещата, но не го скриваше напълно. Потвърдих с кимване истинността на личните ми данни.
— И сте пристигнали в Тетуан на петнайсети юли от Танжер.
Потвърдих отново.
— В Танжер сте от двайсет и трети март. Отседнали сте в хотел „Континентал“.
Отново потвърдих.
— В компанията на… — Погледна бележника си. — … Рамиро Арибас Керол, роден на двайсет и трети октомври хиляда деветстотин и първа година във Витория.
Отново потвърдих, като този път сведох очи. За пръв път чувах името му след толкова време. Комисар Васкес сякаш не забеляза смущението ми или се престори, че не го забелязва; във всеки случаи продължи разпита, като не обърна внимание на реакцията ми.
— И в хотел „Континентал“ сте оставили неплатена фактура за три хиляди седемстотин осемдесет и девет френски франка.
Не отговорих. Просто обърнах глава встрани, за да не го гледам в очите.
— Погледнете ме — каза той.
Не му обърнах внимание.
— Погледнете ме — повтори той. Тонът му беше все така неутрален. Не беше по-настоятелен отпреди, нито по-любезен, нито по-властен. Просто беше същият. Изчака търпеливо няколко минути, докато накрая се подчиних и го погледнах. Без обаче да отговоря. Той зададе отново въпроса си по друг начин, без да губи самообладание:
— Съзнавате ли, че в хотел „Континентал“ сте оставили неплатена фактура за три хиляди седемстотин осемдесет и девет франка?
— Да — отвърнах най-после аз тихо. И отново отклоних погледа си от неговия, и отново обърнах главата си встрани. И се разплаках.
— Погледнете ме — настоя той за трети път.
Изчака известно време, докато накрая осъзна, че в момента нямам нито намерение или сили, или достатъчно смелост, за да му отговоря. Тогава чух как стана от стола, заобиколи леглото ми и отиде от другата му страна. Седна на съседното легло, към което гледах. Набръчка с тялото си идеално опънатите чаршафи и впи очите си в моите.
— Опитвам се да ви помогна, госпожо. Или госпожице, все ми е едно — изясни той. — Забъркали сте се в ужасна неприятност, макар да знам, че не е по ваше желание. Мисля, че знам как се е случило всичко, но се нуждая от съдействието ви. Ако вие не ми помогнете, и аз няма да мога да ви помогна, разбирате ли?