— Така че в крайна сметка Арибас не само е взел парите ви, но и ги е използвал, за да получи допълнителни печалби за себе си. Много ловък тип наистина.
Очите ми отново се напълниха със сълзи.
— Недейте. Спестете си сълзите, моля ви. Не си струва да плачете. Вижте, всъщност всичко се е случило в най-неподходящия и объркан момент.
Преглътнах, успях да се сдържа и отново да се включа в разговора:
— Заради войната, която споменахте онзи ден?
— Още не се знае как ще свърши всичко това, но за момента положението е изключително сложно. Половината Испания е в ръцете на въстаниците, а другата половина е лоялна към правителството. Цари хаос и дезинформация. С една дума, пълна катастрофа.
— А тук? Какво е положението тук?
— Засега е относително спокойно. Преди няколко седмици беше много по-тревожно. Тук започна всичко, не знаете ли? Генерал Франко тръгна от тук, от Мароко, тук започнаха военните действия. През първите дни имаше бомбардировки. Републиканската авиация атакува Висшия комисариат, но за нещастие, сгреши целта. Един от техните „Фокер“-и рани доста цивилни и причини смъртта на няколко местни деца. Беше разрушена една джамия и мюсюлманите сметнаха, че този акт е насочен срещу тях, и застанаха на страната на въстаниците. Много от привържениците на републиката бяха арестувани и разстреляни. Европейският затвор бе препълнен. Създадоха и нещо като концентрационен лагер на площад „Ил Моготе“. Накрая, след завземането на летище Сания Рамел, последния бастион на правителството в протектората, цяла Северна Африка в момента се контролира от въстаналите военни и положението е сравнително спокойно. Сега страшното е на полуострова.
Потърка очи с палеца и показалеца на лявата си ръка. После плъзна бавно дланта си нагоре, към веждите, челото и косата, по темето и тила до врата. Каза тихо, сякаш говореше на себе си:
— Дано всичко приключи най-сетне…
Прекъснах размишленията му. Неизвестността беше непоносима.
— Но ще мога ли да си замина?
Ненадейният ми въпрос го върна към действителността. Беше категоричен:
— Не. В никакъв случай. Не може да отидете никъде, още по-малко в Мадрид. Там в момента управлява републиканското правителство — народът го подкрепя и е готов да го защитава докрай.
— Но аз трябва да се върна — настоях неуверено. — Там е майка ми, домът ми…
Заговори отново, като се опитваше да не губи търпение. Настойчивостта ми го дразнеше все повече, макар да се стараеше да не ми противоречи заради състоянието ми. При други обстоятелства сигурно щеше да се държи с мен много по-безцеремонно.
— Вижте, не знам дали сте на страната на правителството или на бунтовниците. — Гласът му отново беше твърд. Бе възвърнал увереността си след кратък миг на униние, който вероятно се дължеше на умората и напрежението през тези напрегнати дни. — Ще бъда откровен. След всичко, което видях през последните седмици, твърде малко ме интересува вашата позиция, нещо повече, предпочитам да не я знам. Аз просто си върша работата, като се опитвам да стоя настрана от политиката. За жалост, има предостатъчно хора, които се занимават с това. Но по някаква ирония съдбата е на ваша страна, макар да ви е трудно да го повярвате. Тук, в Тетуан, центъра на въстанието, ще бъдете в пълна безопасност, защото никой, освен мен няма да се занимава с проблемите ви със закона, а те, повярвайте ми, са твърде подозрителни и при нормални обстоятелства щяхте да прекарате доста време в затвора.
Опитах се да възразя, обхваната от тревога и паника. Той не ми позволи. Прекъсна опитите ми с категоричен жест и продължи да говори:
— Предполагам, че в Мадрид ще бъдат прекратени по-незначителните полицейски разследвания и съдебни дела, които нямат политически характер. В положението, в което се намира градът, едва ли някой ще си направи труда да преследва в Мароко някаква си измамница, собственичка на фирма за пишещи машини, заподозряна в кражба на бижута от баща си, предадена от собствения си брат. Преди няколко седмици случаят щеше да бъде класифициран като относително сериозен, но днес това е незначителен въпрос в сравнение с това, което предстои в столицата.
— Тогава? — попитах нерешително аз.
— Тогава няма да ходите никъде. Няма да се опитвате да напускате Тетуан и ще се постараете да не ми създавате неприятности. Моята задача е да се грижа за безопасността и сигурността на територията на протектората, а вие едва ли сте заплаха за тях. За всеки случай обаче не искам да ви губя от поглед. Така че ще останете тук за известно време и ще стоите настрана от всякакви неприятности. И не приемайте това като съвет или предложение, а като истинска заповед. Ще бъде особен вид задържане: няма да ви затварям в килия, няма да ви поставям под домашен арест, така че ще се радвате на относителна свобода в действията си. Но категорично ви забранявам да напускате града без мое съгласие, ясно ли е?