— Тогава да вървим — заключи той. — Оставете, аз ще взема куфара, вие не сте в състояние да носите и сянката си. Колата е пред входа. Сбогувайте се с монахините, благодарете им за доброто отношение и да вървим.
Минахме през Тетуан с колата му и за пръв път успях да разгледам бегло града, в който щях да живея неопределено време. Градската болница беше в покрайнините. Постепенно навлязохме в града и с всяка изминала секунда минувачите ставаха все повече и повече. Наближаваше обяд и улиците гъмжаха от народ. Почти нямаше коли и комисарят натискаше непрестанно клаксона, за да си пробие път сред хората, които се движеха бавно във всички посоки. Имаше мъже със светли ленени костюми и сламени шапки, тичащи момчета с къси панталони и испанки, връщащи се от пазар с пълни със зеленчуци кошници. Имаше мюсюлмани с тюрбани и джелаби и мавританки, облечени в широки дрехи, които оставяха открити само очите и стъпалата. Имаше войници в униформи и момичета с летни рокли на цветя, босоноги местни деца, които играеха сред кокошките. Разнасяха се гласове, откъслечни фрази и думи на арабски и испански, поздрави към комисаря всеки път, когато някой разпознаеше колата му. Човек трудно можеше да повярва, че именно в тази обстановка няколко седмици по-рано се бе зародило събитието, което днес бе придобило мащабите на гражданска война.
Не разменихме нито дума по време на пътуването, което нямаше за цел да ми осигури приятна разходка, а беше стриктно изпълнение на формалност, налагаща да ме преместят от едно място на друго. Само от време на време, ако предположеше, че нещо от това, което се появява пред очите ни, може да ми се стори интересно или непознато, комисарят го посочваше с брадичка, без да откъсва поглед от пътя пред себе си, и произнасяше няколко сухи думи. „Жени от Риф“, спомням си, че каза той, сочейки група мароканки, облечени с поли на райета и големи сламени шапки, от които висяха цветни пискюли. Десетте или петнайсетте минути, през които пътувахме, ми бяха достатъчни, за да възприема формите, да открия миризмите и да науча имената на някои от нещата, с които щях да съжителствам ежедневно през този нов етап от живота ми. Висшият комисариат, кактусовите смокини16, дворецът на халифа, водоносците и магаретата. Арабският квартал, планините Дерса и Бени Хосмар, бакалито17, ментата.
Слязохме от колата на площад „Еспаня“. Две арабчета мигом долетяха да вземат багажа ми и комисарят не възрази. Тръгнахме по „Ла Лунета“, близо до Еврейския квартал и до медината. „Ла Лунета“, моята първа улица в Тетуан — тясна, шумна, неравна и изпълнена с глъч, гъмжаща от хора, кръчми, кафенета и базари, в които се продаваше и купуваше всичко. Стигнахме до един вход, влязохме, изкачихме се по стълбите. Комисарят позвъни на първия етаж.
— Добър ден, Канделария. Ето доставката, която очакваше. — Той ме посочи с леко кимване на възпълната, облечена в червено жена, която бе отворила вратата.
— Но що за доставка е това, господин комисар? — отвърна тя, като постави ръце на кръста и се засмя гръмогласно. После се отдръпна и ни пусна да влезем. Притежаваше слънчева, скромна и със съмнителна естетика къща. Притежаваше и вродена безцеремонност, която не можеше да прикрие силната тревога, която посещението на комисаря предизвикваше у нея.
— Специална доставка, която възлагам на вас — разясни той, като остави куфара в тясното антре, под един календар с изображение на Светото сърце. — Трябва да подслоните тази госпожица за известно време и за момента безплатно. Ще си уредите сметките, когато започне да си изкарва хляба.
— Но къщата ми е претъпкана, за бога! На ден идват по половин дузина души, които ми е невъзможно да приема!
Явно лъжеше. Едрата мургава жена лъжеше и той знаеше това.
— Не ми разказвайте за тревогите си, Канделария. Вече ви казах, че трябва да я настаните.
— След въстанието постоянно пристигат хора и търсят подслон, дон Клаудио! Дори съм сложила дюшеци на пода!
— Стига сте се оплаквали, от седмици Гибралтарският проток е затворен и през него не може и птичка да прехвръкне. Искате или не, налага се да изпълните молбата ми. Запишете я в сметката, която ми дължите. Но не само трябва да я подслоните, трябва също да й помогнете. Не познава никого в Тетуан, освен това се е замесила в доста неприятна история, така че й направете някъде място, защото остава тук, ясно ли е?