Тя отвърна без никакво въодушевление:
— Като бял ден, господине. Ясно като бял ден.
— Тогава се погрижете за нея. Ако има проблем, знаете къде да ме намерите. Не ми е приятно, че остава тук — вече са я покварили, а от вас нищо хубаво няма да научи, но както и да е…
Тогава хазяйката го прекъсна шеговито, с престорена наивност:
— Да не ме подозирате в нещо, дон Клаудио?
Комисарят не се подаде на закачливия тон на андалуската.
— Аз винаги подозирам всички, Канделария. За това ми плащат.
— Щом ме смятате за толкова лоша, защо ми водите тази красавица тук?
— Защото, както ви казах, при това положение няма къде другаде да я заведа, не мислете, че го правя с удоволствие. Така или иначе, погрижете се за нея, измислете начин да работи нещо — едва ли скоро ще може да се върне в Испания, а й трябват пари, защото има неуредени сметки. Вижте дали могат да я наемат като продавачка в магазин или в някой фризьорски салон. Където и да е, стига мястото да е порядъчно. И престанете да ме наричате „господин комисар“, повторихте го поне сто пъти.
Едва тогава тя за пръв път ми обърна внимание. Огледа ме от горе до долу, бързо и без любопитство. Сякаш просто пресмяташе размера на бремето, което се стоварваше върху нея. После отново отправи поглед към моя спътник и с подигравателно примирение прие заръката:
— Нямайте грижа, дон Клаудио, Канделария ще се погрижи. Ще видя къде ще я настаня, но бъдете спокоен, знаете, че при мен ще се чувства като в рая.
Божествените обещания на собственицата на пансиона, изглежда не бяха напълно убедителни за полицая, защото той стегна още малко хватката си, за да приключи с уговарянето на престоя ми. С отчетлив глас и с вдигнат на височината на носа показалец той изрече последното предупреждение, което изключваше шеговит отговор:
— Бъдете внимателна, Канделария, внимателна и нащрек, защото времената са смутни и не желая допълнителни неприятности. И гледайте да не я забъркате в някоя от вашите истории. Нямам никакво доверие и на двете, така че ще ви държа под око. И само да чуя за някоя странна постъпка, ще ви отведа в участъка и от там и Господ няма да ви измъкне, ясно ли е?
Двете измънкахме едно тихо „да, господине“.
— Е, а сега се възстановявайте и веднага щом можете, започнете работа.
Погледна ме в очите, за да се сбогува, и за миг се поколеба дали да ми протегне ръката си или не. Накрая реши да не го прави и приключи срещата с един съвет и с едно предвещание, сбити в няколко оскъдни думи: „Пазете се, пак ще поговорим“. Обърна се и заслиза чевръсто по стълбите, докато си слагаше шапката, хванал я с разперена длан за върха. Наблюдавахме го мълчаливо, докато изчезна от погледа ни, и вече се канехме да влизаме, когато стъпките му стигнаха до края на стълбата и гласът му прогърмя:
— И двете ще ви пъхна в затвора! От там няма да ви измъкне дори младенецът Исус!
— Да пукнеш дано, негоднико — каза Канделария, след като затвори вратата с едно движение на могъщите си задни части. После ме погледна и се усмихна накриво, опитвайки се да разпръсне недоумението ми. — Проклет човек, не ме оставя на мира. Не знам как го прави, но нищо не му убягва и по цял ден ми върви по петите.
Въздъхна толкова дълбоко, че обемистата й гръд се изду и сви, сякаш бяха два балона, пристегнати в роклята й от перкал18.
— Хайде, миличка, влез вътре, ще те настаня в една от стаите в дъното. Проклето въстание, обърка живота на всички ни, заради него хората се бият по улиците, а в казармите се лее кръв. Дано тази бъркотия приключи скоро и да заживеем отново нормално! Сега ще изляза трябва да свърша някои неща. През това време ще се настаниш, а после, когато се върна за вечеря, ще ми разкажеш всичко подробно.
Развика се на арабски и от кухнята излезе петнайсетинагодишно момиче, което бършеше ръцете си с кърпа. Двете започнаха да разчистват вехтории и да сменят чаршафи в миниатюрната стаичка без прозорец, която от тази вечер щеше да се превърне в моя спалня. Настаних се в нея, без ни най-малка представа колко ще трае престоят ми, нито по какъв път ще поеме бъдещето ми.
Канделария Балестерос, по-известна в Тетуан като Канделария Контрабандистката, беше четирийсет и седем годишна и както тя самата твърдеше, беше „гърмян заек“, „по-гърмян“ и от войник в Испанския чуждестранен легион. Минаваше за вдовица, но дори тя не беше сигурна дали мъжът и наистина е умрял по време на едно от многобройните си посещения в Испания, или писмото, което бе получила преди седем години от Малага и в което и съобщаваха, че мъжът и е починал от пневмония, не беше лъжата на един безсрамник, който искаше да изчезне безследно. За да избягат от беднотията, в която живееха надничарите в маслиновите насаждения в Андалусия, двамата се установили в Испанско Мароко след войната в Риф, през двайсет и шеста година. От тогава се занимавали с най-различни дейности, повечето маловажни, чиито скромни печалби мъжът й вложил подобаващо във веселби, публични домове и гуляи във „Фундадор“. Нямали деца и когато нейният Франсиско изчезнал и я оставил сама, без контактите с Испания, чрез които да продължи да върти контрабандна търговия с каквото й попадне, Канделария решила да наеме къща и да я превърне в скромен пансион. Въпреки това, не престанала да купува, да продава, да прекупува, да препродава, да разменя, да се пазари и да заменя всичко, което й попадне. Монети, табакери, марки, писалки, чорапи, часовници, запалки — всички със съмнителен произход, всички с неясна съдба.