Кой беше Игнасио, какво означаваше той за мен? Мъжът на живота ми, помислих си тогава. Спокойният младеж, предопределен от съдбата да бъде добър баща на децата ми. Вече бях на възраст, в която момичетата като мен, почти без образование и професия, нямаха друг избор, освен да се омъжат. Не възнамерявах да следвам примера на майка ми, която ме бе отгледала сама и бе работила от изгрев до залез, за да ме издържа. А в Игнасио открих подходящия кандидат, за да не следвам нейните стъпки: мъж, с когото да изживея живота си като възрастен човек, без да се събуждам всяка сутрин с усещане за самота. Към него ме тласна не изпепеляваща страст, а силна привързаност и увереността, че дните ми с него ще протекат спокойно и безоблачно, с нежната мекота на възглавница.
Вярвах, че Игнасио Монтес ще бъде мъжът, на чиято ръка ще се опирам по време на безброй разходки, близкото присъствие, което ще ми предостави сигурност и убежище завинаги. Две години по-голям от мен, слаб, приятен, открит и нежен. Имаше висока и стройна фигура, добри обноски и сърце, в което любовта към мен сякаш се умножаваше с всеки изминал час. Беше син на вдовица от Кастилия, скътала малко пари под дюшека за черни дни; живееше с прекъсвания в скромни пансиони; лелееше надеждата да получи назначение в администрацията и беше вечен кандидат за всяко министерство, способно да му предложи пожизнена заплата — военното, на вътрешните работи, на финансите. Мечтата от три хиляди песети годишно, двеста четирийсет и една на месец: твърда заплата завинаги, в замяна на което щеше да посвети остатъка от живота си на безметежния свят на канцелариите и приемните, на попивателните, на веленовата хартия, на печатите и мастилниците. Планирахме бъдещето си именно върху пълното безветрие на едно чиновничество, което — от конкурс на конкурс — неумолимо отказваше да включи моя Игнасио в щата си. А той упорстваше, без да се обезкуражава. И през февруари опитваше в Министерството на правосъдието, през юни в Министерството на земеделието, а после започваше отначало.
И тъй като не можеше да си позволи скъпи удоволствия, но беше готов на всичко, за да ме направи щастлива, през останалото време Игнасио ми угаждаше според скромните възможности на тънката си кесия картонена кутия, пълна с копринени буби и листа от черница, фунийки с печени кестени и вричания за вечна любов на тревата под виадукта. Заедно слушахме изпълненията на оркестъра в парка и се возехме с лодка в Ретиро в неделните сутрини, когато беше слънчево. Нямаше празненство с люлки и латерна, на което да не отидем, нито мазурка, която да не танцуваме с точността на часовник. Колко следобеди прекарахме в Лас Вистиляс, колко филми гледахме в кварталните кина за песета и половина. За нас орчатата8 беше разкош, а таксито — мираж. Нежността на Игнасио не беше обременителна, но беше лишена от цел. Аз бях неговото небе и звезди, най-хубавата, най-добрата. Косата ми, лицето ми, очите ми. Ръцете ми, устата ми, гласът ми. За него аз бях ненадмината, изворът на радостта му. А аз го слушах, казвах му, че е глупчо, и се оставях да ме обича.
По същото време обаче животът в ателието бележеше друг ритъм. Беше труден, несигурен. Втората република бе нарушила безметежното благополучие на клиентките ни. Мадрид живееше в трескава възбуда, политическото напрежение се усещаше на всеки ъгъл. Заможните семейства удължаваха до безкрай летните си почивки на север, за да останат далече от неспокойната и размирна столица, на чиито площади вестникарите продаваха с викове „Мундо Обреро“, а голтаците пролетарии от крайните квартали най-безцеремонно нахлуваха в града до самата Пуерта дел Сол. Големите частни коли изчезнаха от улиците, бляскавите балове намаляха. Старите дами, облечени в черно, се молеха Асаня да падне по-скоро, а гърмежите на оръжията се чуваха неизменно привечер, когато палеха газовите фенери. Анархистите опожаряваха черкви, фалангистите вадеха заплашително пистолетите от кобурите. Все по-често аристократите и богатите буржоа покриваха с чаршафи мебелите, уволняваха прислугата, залостваха капаците на прозорците и заминаваха бързешком за чужбина, като изнасяха на безопасно място бижутата, страховете и парите си през границите и тъгуваха в изгнание за краля и за една покорна Испания, която скоро нямаше да видят.
8
Общо название на няколко вида традиционни безалкохолни напитки, приготвяни от чуфа (земни бадеми). — Б.р.