На една от стените имаше голям шкаф със стъклени врати. Съзрях в тях отражението си, забелязах, че два кичура са се измъкнали от кока ми, прибрах ги на мястото им; ощипах бузите си, за да придам на отегченото си лице малко цвят. После огледах внимателно облеклото си — бях се наконтила с най-хубавия си тоалет: в края на краищата тази покупка за нас беше специално събитие. Опънах чорапите си от глезените нагоре; нагласих внимателно полата на ханша, талията на кръста, ревера на шията. Отново оправих косата си, огледах се в анфас и профил, като наблюдавах спокойно отражението си. Опитах няколко пози, направих танцова стъпка и се разсмях. Когато се отегчих от собствения си образ, продължих да обикалям салона, за да убия времето, като прокарвах бавно ръка по повърхностите и заобикалях лениво мебелите. Почти не обърнах внимание на това, заради което всъщност бяхме отишли там; за мен всички онези машини се различаваха единствено по размера си. Някои бяха големи и солидни, имаше и по-малки; някои изглеждаха леки, други — тежки, но в моите очи бяха само маса от тъмни предмети, лишени от всякакво очарование. Застанах неохотно пред една от тях, приближих показалеца си до клавишите и с него се престорих, че натискам най-близките до личността ми букви. С, и, р, а. „Сира“, повторих шепнешком.
— Прекрасно име.
Мъжкият глас прозвуча точно зад гърба ми, толкова близо, че почти усетих дъха на притежателя му върху кожата си. Тръпка премина по гърба ми и аз се обърнах стреснато.
— Рамиро Арибас — каза той и ми протегна ръка. Реагирах със закъснение, може би защото не бях свикнала да ме поздравяват по толкова официален начин; може би защото още не се бях съвзела от въздействието на тази неочаквана поява.
Кой беше този мъж, откъде бе дошъл? Той самият се представи, докато очите му още бяха впити в моите.
— Аз съм управителят на магазина. Извинете ме, че не ви обслужих по-рано, но трябваше да се обадя по телефона.
„И ви наблюдавах през щорите, отделящи канцеларията от салона“, оставаше да каже. Не го направи, но даде да се разбере. Почувствах го интуитивно по погледа му, по решителния му глас; по факта, че се бе приближил първо до мен, а не до Игнасио, и бе задържал дълго ръката ми в своята. Дадох си сметка, че ме е наблюдавал, бе съзерцавал как обикалям из магазина му. Бе видял да се оглеждам в стъклените врати на шкафа; да оправям прическата си, да нагласям шевовете на дрехата си и да опъвам чорапите си нагоре към бедрата. От убежището на канцеларията си бе поглъщал с очи извивките на снагата ми и бавния ритъм на всяко от движенията ми. Бе ме претеглил, бе преценил формите на тялото ми и чертите на лицето ми. Бе ме разучавал с опитно око на човек, който добре знае какво харесва и е свикнал да постига целта си с бързината, която желанието му диктува. И реши да ми го докаже. Никога дотогава не бях забелязвала това в друг мъж, никога не се бях смятала за способна да събудя у някого такова плътско желание. Със същия първичен инстинкт, с който животните надушват храната или опасността, аз усетих с цялото си тяло, че Рамиро Арибас бе решил да ме завоюва.
— Това съпругът ви ли е? — попита той, като посочи Игнасио.
— Годеникът ми — пророних аз.
Може би си въобразих, но ми се стори, че на устните му се появи доволна усмивка.
— Чудесно. Моля, елате с мен.
Направи ми път и ръката му непринудено обгърна талията ми, сякаш цял живот бе чакала това. Поздрави любезно, изпрати продавача в канцеларията и пое случая с лекотата на човек, който с едно пляскане на ръце вдига гълъбите във въздуха; като фокусник с лъскава от брилянтин коса, с изсечени черти на лицето, с широка усмивка, силен врат и толкова внушително, толкова мъжествено и решително държане, че в сравнение с него горкия Игнасио изглеждаше като хлапак.
Казахме му, че искаме да купим машината, за да се науча да пиша на нея, и той похвали идеята, сякаш ставаше дума за някакво гениално хрумване. Пред Игнасио се показа като компетентен специалист — предостави му технически данни и предложи изгодни възможности за плащане. За мен беше нещо повече: разтърсване, магнит, неизбежност.
Останахме още малко, докато накрая направихме своя избор. През това време сигналите на Рамиро Арибас не престанаха нито за миг. Неочаквано докосване, шега, усмивка. Двусмислени фрази и погледи, които пронизваха като стрели цялото ми същество. Игнасио, погълнат от покупката и сляп за това, което се случваше пред очите му, накрая се спря на една портативна „Летера-35“ машина с бели заоблени клавиши, върху които буквите изглеждаха толкова елегантно, сякаш бяха гравирани с длето.