— Чудесен избор — заключи управителят, хвалейки благоразумието на Игнасио. Сякаш годеникът ми беше господар на волята си и той не го беше манипулирал умело, за да се спре на този модел. — Най-добрият избор за изящните пръсти на годеницата ви. Позволете да ги видя, госпожице.
Протегнах стеснително ръка. Преди това потърсих погледа на Игнасио, за да получа съгласието му, но не го срещнах: беше се съсредоточил отново върху механизма на машината. Рамиро Арибас погали бавно и дръзко, под носа на простодушния Игнасио, пръстите ми един по един, с чувственост, от която кожата ми настръхна, а краката ми затрепериха като листа, носени от летния вятър. Пусна ме едва когато Игнасио откъсна очи от „Летера-35“ и поискала узнае как трябва да се извърши плащането. Двамата се споразумяха да остави същия следобед депозит от петдесет процента от цената и да доплати останалата сума на следващия ден.
— Кога може да я вземем? — попита тогава Игнасио.
Рамиро Арибас погледна часовника.
— Момчето от склада изпълнява поръчки и няма да се върне днес. Опасявам се, че чак утре ще е възможно да донесем друга.
— А тази? Не може ли да вземем тази машина? — настоя Игнасио, копнеещ да приключи сделката възможно най-скоро. След като моделът вече бе избран, всичко останало му се струваше досадни формалности, които искаше да отхвърли по-бързо.
— В никакъв случай. Не мога да допусна госпожица Сира да използва машина, която вече е била пипана от други клиенти. Утре рано сутринта ще имаме нова, с калъф и съответна опаковка. Ако ми дадете адреса — обърна се той към мен, лично ще се погрижа да бъде доставена у вас предобед.
— Ние ще дойдем да я вземем — отсякох аз. Предчувствах, че този мъж е способен на всичко, и изтръпнах от ужас при мисълта, че би могъл да се яви пред майка ми и да пита за мен.
— Аз мога да дойда чак следобед, на работа съм — заяви Игнасио. Докато говореше, някакво невидимо въже сякаш бавно опаса шията му, готово да го задуши. Рамиро само трябваше леко да го дръпне.
— А вие, госпожице?
— Аз не работя — отвърнах, като избягвах да го гледам в очите.
— Тогава вие елате да платите — подхвърли той сякаш случайно.
Не намерих думи, за да му откажа, а Игнасио дори не заподозря към какво ни тласка това наглед невинно предложение. Рамиро Арибас ни изпрати до вратата и се сбогува сърдечно, сякаш бяхме най-добрите клиенти, които магазинът е имал в цялата си история.
С лявата ръка потупа годеника ми силно по гърба, с дясната стисна моята. И имаше думи за всеки от нас:
— Игнасио, направихте чудесен избор, като дойдохте в магазина на „Испано-Оливети“. Уверявам ви, че дълго време няма да забравите този ден. А вие, Сира, елате към единайсет. Ще ви чакам.
Цяла нощ се въртях в леглото, без да мога да заспя. Това беше лудост, от която все още имах време да избягам. Просто трябваше да реша да не ходя в магазина. Можех да остана вкъщи при майка ми, да й помогна да изтупа завивките и да лъсне пода с ленено масло: да поговоря със съседките на площада, после да отида до пазара Себада за стотина грама нахут или парче риба треска. Можех да изчакам Игнасио да се върне от министерството и да оправдая неизпълнението на ангажимента, който бях поела, с обикновена лъжа: имала съм главоболие, помислила съм, че ще завали. Можех да легна след обяда, да продължа да се преструвам с часове, че не ми е добре. Тогава Игнасио щеше да отиде сам, щеше да доплати на управителя, да вземе машината — и с това щеше да приключи всичко. Повече нямаше да чуем за Рамиро, никога нямаше да се срещнем отново с него. Постепенно името му щеше да се забрави и ние щяхме да продължим скромното си съществуване. Все едно че никога не бе галил пръстите ми с неприкрито желание; все едно че никога не ме бе изпивал с очи иззад щорите. Беше лесно, беше просто. И аз знаех това.
Знаех, но се престорих, че не го знам. На следващия ден изчаках майка ми да излезе, не исках да види как се глася: щеше да заподозре, че кроя нещо, като ме зърнеше наконтена толкова рано. Щом чух вратата да се затваря след нея, започнах бързо да се приготвям. Напълних един леген, за да се измия, напръсках се с лавандулова вода, нагорещих в печката машата за коса, изгладих единствената си копринена блуза и свалих чорапите си от телта, където ги бях окачила да се сушат през нощта. Бяха същите от предния ден — нямах други. Наложих си да се успокоя и ги обух внимателно, да не би от бързината да се пусне някоя бримка. И всяко от тези механични движения, повтаряни хиляди пъти преди, в този ден за пръв път имаше определен адресат, обект и цел: Рамиро Арибас. За него се облякох и се парфюмирах, за да ме види, за да усети мириса ми, за да ме докосне отново и да впие пак очите си в моите. За него реших да оставя лъскавата си коса разпусната до средата на гърба. За него пристегнах толкова силно колана на полата си, че почти не можех да дишам. За него — всичко само за него.