В онези дни Нейтън не обръщаше внимание на различните култури. Всички деца ходеха на училище и му изглеждаха еднакви. Бездруго не харесваше никое от тях особено. Минаха няколко месеца преди да осъзнае, че след като фамилията на Агата е О’Хара, тя вероятно е от ирландски произход. Но тази мисъл само прелетя през главата му и бързо бе забравена.
Онова, което забеляза обаче, бе, че животът на семейство О’Хара на улица „Параход“ не е същият като живота на семейство Конрад на улица „Ули“. Например по-голямата сестра на Аги, Елън, бе напуснала гимназията. Просто си бе отишла ей така и сега живееше далеч от дома си и работеше като козметичка на „Мидъл Нек“. А пък господин О’Хара, едър грубоват тип с посивяла коса, понякога след една-две бири отбелязваше, че президентът Линдън Джонсън е смотан задник, а и Джон Ф. Кенеди, мир на праха му, също не е бил много по-добър. В тези моменти госпожа О’Хара крещеше, ама наистина крещеше откъм кухнята: „Престани да дрънкаш глупости пред децата!“. А пък господин О’Хара й отговаряше също с крясъци: „А тебе пък кой те пита?“. После изхвърчаваше от къщата и затръшваше вратата.
Нейтън гледаше като замаян. Знаеше, че майка му прекалява с пиенето, но никой в семейството му никога не крещеше. Нито пък напускаше училище. Нито гласуваше за републиканците. Какво бе това семейство, за бога?
А и самата Агата. Когато не беше облечена в униформата си на доброволка в болницата, тя носеше не само клош панталони, но и пъстри хипарски тениски. Също и велурени елечета, които оставяха корема й гол. Понякога пък не слагаше сутиен, макар че гърдите й бяха големи, закръглени и тежки, и той виждаше как голите й зърна опъват плата на блузката.
На шестнадесет години Аги пушеше, и то пред родителите си. Веднъж, когато останаха насаме в малкия апартамент на Аги над семейния гараж, тя му предложи да опита марихуана, но Нейтън твърдо отказа.
Не беше толкова твърд обаче, когато я целуна за първи път, а тя хвана ръката му и я пъхна под ризата си. Или когато само два месеца след първата им среща Аги поиска да се любят.
И двамата бяха девствени. Но Аги имаше опит и по-голяма сестра, която да я инструктира. В онзи първи следобед в апартамента над гаража тя беше спокойна и тиха, докато се събличаше пред него. Нейтън седеше на ръба на едно старо кресло, стиснал ръце между краката си, и потръпваше.
Агата беше ниска, по-ниска дори от него. Но беше яка и закръглена, с широки бедра и великолепни гърди — тъмнорозовите им ареоли бяха колкото сребърен долар. И до днес Конрад помнеше меката плът на Аги, аромата й на бебешка пудра и нежните й целувки. Помнеше всяка подробност от онзи първи следобед, както и всички други следобеди на първата им пролет заедно. Малката стая с нисък таван. Вехтото разтегателно канапе. Виковете, които Аги заглушаваше с опакото на ръката си. Песента на птичките, кацнали на ръждясалата люлка в малкия заден двор.
Но най-вече си спомняше разтегателното канапе. Проклетото разтегателно канапе.
Беше ужасно старо, с мърляв и тънък матрак. Издънено и увиснало. Нейтън усещаше пружините и металните рамки, особено онази в средата. Независимо къде лежеше Агата и колко той я местеше и въртеше, в мига, когато се отпуснеше върху нея, рамката се забиваше право в коленете му.
Това мъчение обаче му се струваше ниска цена за мекотата на устните й и вкуса на гърдите й. За прекрасната топлина между краката й. Понякога коляното го заболяваше толкова силно, че едва успяваше да се качи по стълбите до апартамента. Но все пак го правеше. А минути по-късно отново бе върху нея, дълбоко в нея, без да забелязва, че отново е в единственото положение, което позволяваше вехтият матрак, а коляното му се удряше в проклетата метална рамка.
Сега, след двадесет и три години, доктор Нейтън Конрад трябваше да се настани в таксито предпазливо, влачейки десния си крак.
Таксито се вля в натовареното движение. Шофьорът, тъмнокож мъж, на табелката пишеше, че се казва Фарук, го погледна в огледалото.
— Тридесет и шеста улица — каза Конрад. — Между Парк авеню и Медисън.
Таксито се понесе напред. Конрад се отпусна назад изморено и се загледа през прозореца. Наблюдаваше как оградата на парка прелита покрай него, а дългите клони на дърветата се люлеят над нея. Разсеяно потърка болното си коляно и се опита да опъне крака си в тясното пространство. Наистина трябваше да се разхожда повече. Коляното го заболяваше силно само когато седеше в креслото по цял ден.