— Е, имам жена и дете. А щях да имам и мерцедес, ако ме бяхте оставили на мира.
— Жена ти може да се издържа сама.
— Така ли? А може ли да ми купи мерцедес?
— Нейтън! — извика Рейчъл. — Той няма пари. Осигуровката му не покрива психоанализата. Има склонност към самоубийство и няма къде другаде да отиде. Той се нуждае от теб.
Конрад се замисли за момент, после изви отчаяно.
Кабинетът на Конрад се намираше в овехтяла готическа сграда на Сентръл Парк Уест между Осемдесет и втора и Осемдесет и трета улица. Помещаваше се в задната част на партера. Единственият му прозорец гледаше към потискащата вентилационна шахта, която неговата сграда споделяше с вехтата готическа кооперация на ъгъла на Осемдесет и трета улица. Прозорецът бе закрит с дървени щори, през които не проникваше дневна светлина. Човек трудно можеше да забележи, че там въобще има прозорец. Кабинетът му винаги изглеждаше някак си гол и неестествен.
Беше разделен на чакалня и стая за консултации. И двете бяха малки. В чакалнята имаше място само за един-два рафта с книги, два-три стола и малка ъглова масичка, на която лежаха екземпляри от „Ню Йорк Таймс“ и „Психологията днес“, предназначени за пациентите. Самият Конрад никога не ги четеше.
Стаята за консултации беше малко по-голяма, но пък претъпкана. На северната стена се намираше прозорецът, а на южната — банята. Всеки друг сантиметър бе зает от рафтове, отрупани с овехтели книги като „Сексуалността и детето“, „Психофармакология“ и „Пълните събрани съчинения на Зигмунд Фройд“ в няколко тома. В единия ъгъл стоеше старомодно бюро, чийто капак бе вдигнат, а плотът му бе отрупан с вестници и списания. Някъде под всички тези неща се криеха телефонът и телефонният секретар. На крайчеца на бюрото туристически будилник едва пазеше равновесие.
Накрая идваха и основните мебели: коженото кресло на Конрад, канапето за анализираните пациенти и голямото жълто кресло за подложените на терапия.
Днес, когато седна в това кресло, Тимоти заприлича на джудже. Слабите му ръце лежаха отпуснати на подлакътниците и леко трепереха. Главата му се клатеше, сякаш вратът не можеше да я поддържа. Бейзболната шапка на „Метс“ стоеше накриво на главата му, вероятно за да прикрива оплешивяването.
Загледан в него, Конрад се помъчи да се издигне над облака от съжаление към младия човек. Наложи безстрастна маска на тъжното си отпуснато лице. Задиша бавно и изчака мозъкът му да се настрои да възприема. Никакво съдене, никакви тълкувания. Просто трябваше да слуша внимателно и да дава мнение.
— Нали разбирате — меко започна Тимоти, — чувството за вина е по-лошо от страха. Имам предвид, да, наистина се чувствам ужасно, но всъщност не се плаша много от смъртта.
Конрад слушаше мълчаливо. Тимоти му говореше по този начин от седмици: за вината и срама, които тегнеха над него тежко като смъртта. Той вече знаеше причините за това. И сега се опитваше да размени това познание за поглед в душата на младежа.
Тимоти изнурено повдигна глава и се вторачи в Конрад с хлътналите си черни очи.
— Мразя усещането, че… Господ ме наказва, че СПИН е някаква божествена присъда. Наказание за греховете ми.
Конрад се размърда в креслото.
— И кои са тези грехове, Тим? — меко попита той.
— О, нали знаете — болезнено въздъхна младежът. — Все същите стари грехове. Животът ми. Сексуалните ми предпочитания.
После добави с усилие:
— Имам предвид, нали точно това е наказанието за секса с мъже?…
— Така ли? — попита Конрад.
Очите на младия мъж се напълниха със сълзи и той ги повдигна към тавана.
— Струва ми се, че някъде дълбоко в мен се крие свещеник фундаменталист. Като в онзи филм на Уди Алън: в съзнанието ми живее някакъв свещеник, размахва пръст в лицето ми и казва: „Виждаш ли? Не можеш да заблудиш Господ, Тимоти. Това е наказанието ти, задето вършиш мръсотии с други момчета“.
Конрад се усмихна колкото можеше по-очарователно.
— Не ми се ще да прозвуча като психиатър — каза той, — но този свещеник прилича на баща ти, нали?
Тимоти се засмя и кимна.
— Да, според мен той наистина щеше да мисли така. Баща ми. Ако бях говорил с него. Е, надали щеше да го изрече, но щеше да вярва, че съм наказан, защото съм гей.
— Интересно от теологична гледна точка — отбеляза Конрад. — Ако СПИН е наказание за хомосексуалността, за какво е наказание детската левкемия? За това, че не си давал играчките си на другарчето си?