Последва кратка пауза. Конрад седеше и мълчаливо клатеше глава.
После Сакс каза:
— Случаят е страхотен, Нейт. Защо, по дяволите, мислиш, че се залових с него? Шефовете ме наблюдават внимателно. Пресата също. А ти си известният психиатър, който може да им направи впечатление.
Нейтън отново не отговори и Сакс добави:
— Моля те за услуга, Нейт. Наистина.
Конрад отново погледна часовника. Госпожа Фефърман сигурно ставаше неспокойна. Той прокара ръка през косата си.
— Какво… за какво е била арестувана? — най-после попита той.
Сакс се засмя с облекчение и триумф.
— Ама ти наистина не четеш вестници! Случаят Бъроуз. Елизабет Бъроуз! Убила е човек, Нейт. Прерязала му гърлото. Накълцала го на парчета.
Агата
Конрад беше дребен, нисък и слаб, с отпуснати рамене. Имаше закръглено меланхолично лице, дълбоки меки кафяви очи и дебели устни, извити надолу, които го караха да изглежда замислен и мрачен. Няколко кичура все още се виеха около темето му, но повечето му коса бе опадала. Беше на четиридесет години.
Чувстваше тези години. Всяка от тях. С изключение на едночасовата разходка сутрин не спортуваше. Чувстваше се изморен. След цял живот ядене, без да качи и грам, сега започваше да пуска шкембе. И понякога, е, доста често, всъщност почти всеки ден, задрямваше в креслото, след като изядеше киселото мляко и ядките, които жена му му приготвяше за вечеря.
В дни като този положението беше особено лошо. Започна с Тимоти и седя почти неподвижно в креслото си от осем сутринта до седем и половина вечерта. Цял ден беше слушал пациенти само с няколко кратки почивки помежду им. И това му се отразяваше.
След като обядва, изпи два аспирина. Те спряха треперенето на окото му и облекчиха главоболието. Но десният крак го болеше и когато вечерта напусна сградата, куцаше.
Застана до бордюра и зачака такси. Колите се движеха бързо. Зелените светлини на светофарите блестяха ярко по широкия булевард в прохладната октомврийска вечер. В парка оттатък улицата клоните на тополите се люлееха на фона на тъмното небе. Листата им танцуваха във въздуха и падаха на тротоара. Конрад ги загледа.
Наистина го болеше много, коляното му пулсираше. Трябваше да не забравя да стои повече прав през деня, да се разхожда и да го раздвижва.
Агата бе виновна за болките в коляното му. Тя го беше направила инвалид.
Но тази мисъл го накара да се усмихне. Гледаше как листата падат по земята.
Запозна се с Агата, когато беше на седемнадесет. Това беше първият път, когато отведоха майка му. Мама тъкмо излизаше от „Гранд Юниън“ с торба с покупки и се спъна в нещо или пък просто колабира. Изпусна торбата и червените домати, жълтите лимони и сребърните консерви с риба тон се разпиляха по улицата и заблестяха на слънцето. Една жена и касиерът от железарията се втурнаха към майка му, за да й помогнат. Но мама не стана — лежеше там и трепереше. Устата й бе отворена и от нея капеше кръв. Тя гледаше вторачено кафявата хартиена торба на тротоара и кутията с яйца. Гледаше счупените черупки и жълтъците върху кафявата хартия. А после започна да пищи.
Жената се опита да я успокои. Касиерът се опита да я изправи. Но мама се мяташе, пищеше и стенеше. Когато погледна в торбата, видя кутия с очи. И тези очи се бяха разцепили пред нея. От тях бе потекла алена кръв, последвана от черни паяци, които изпълзяха от зениците. Мама не спираше да пищи. Не беше свикнала с такива неща. През последните дванадесет години пиеше ужасно много, но за първи път получаваше делириум тременс.
Седемнадесетгодишният Нейтън стигна до болницата първи. Тъкмо се бе прибрал от училище, когато му се обадиха, и дори нямаше време да си свали палтото. Скочи в стария шевролет, за който бе работил цяло лято, и даде газ към болницата. Седна до леглото на майка си и я заслуша как плаче от ужас и унижение. Седеше и галеше косата и посивялото й лице. Слабото, изискано навремето лице с елегантен патрициански нос. Мама много се гордееше с носа си. Не беше еврейски нос. „Баща ми никога не искаше да живеем сред евреите“ — гордо казваше тя и повдигаше брадичката си, за да покаже лебедовата си шия и слабото си тяло.
Нейтън държеше ръката й. Кожата й бе толкова бледа, че той виждаше тъмната игла на системата във вената й. Мама не спираше да плаче.