„Добрият Нейтън. На него винаги може да се разчита.“ Така казваше баща му. Баща му, който не се появи още цял час. Нейтън подозираше, че баща му нарочно се бави в службата. Той беше зает човек, зъболекар, но все пак… Татко обичаше Нейтън да почисти, преди той да се появи на сцената. А после, когато най-после дойдеше, се смееше и потупваше сина си по рамото. „Виждаш ли, не е чак толкова страшно — така казваше. Бледото му кръгло лице се усмихваше, а очите зад огромните очила проблясваха. — Не е голяма работа, нали?“
Нейтън преглъщаше тежко и казваше: „Да, татко“. Баща му се ухилваше пак, а после се извръщаше нещастно настрани.
След около час татко най-после пристигна. Нейтън го остави при мама и отиде в кафенето на болницата. Седна на една маса в ъгъла и се замисли над грозната кафява чаша от автомата. След десетина минути вдигна глава и видя Агата.
Тя беше доброволка в болницата. Роклята й на бели и розови райета беше кошмарна, а на всичкото отгоре Агата имаше едно от най-жизнерадостните лица, които Нейтън бе виждал. Кръгли бузи, които се зачервяваха, когато се засмееше, и яркосини очи, проблясващи весело. Рижавата й коса бе вързана на опашка под бяло-розовата касинка, но Нейтън забеляза колко е гъста. Представи си я как се разпилява около лицето й, подчертана от тена й, който бе бяло-розов като дрехите й.
Нейтън беше срамежливо хлапе. Имаше само един приятел — Кит, верният му другар от началното училище. Никога не беше имал гадже. Беше се срещал няколко пъти с Хелън Стърн, но тя прекрати връзката, когато Нейтън стана „прекалено настойчив“. Като цяло, той смяташе противоположния пол за доста глупав и абсолютно ненадежден.
Никога не беше виждал Агата и не знаеше защо го гледа. Стана му неудобно от усмивката й и от яркия блясък на очите й. Едва не погледна през рамо, за да се увери, че не гледа някой друг.
Но Агата — това беше името на табелката на гърдите й, която той не смееше да погледне, тъй като се страхуваше, че очите му ще залепнат за издутата й блуза, му заговори направо.
— Нали знаеш, че не можеш да я спасиш — каза тя. — Никой не очаква от теб да я спасиш.
Думите й бяха толкова верни, че той се почувства задължен да ги отрече. Загледа се в чашата с кафе и промърмори:
— Не се опитвам да спася никого.
За негова изненада, Агата го докосна по ръката. Пръстите й бяха хладни и меки.
— Опитваш се да спасиш всекиго — меко възрази тя. — Виждала съм те. И аз съм от училище „Норт“. Единадесети клас. Чух те как спореше с господин Джилиън за онова хлапе в коридора.
— О, Джилиън е кретен — промърмори Нейтън. — Накара хлапето да се разплаче.
— Можеше да те изключат. Видях те и в двора на училището точно преди пролетната ваканция. Видях как застана между Ханк Пиасеки и онзи дребосък. Ханк е два пъти по-едър от теб. А и тренира бокс.
Нейтън не можа да се сдържи и се усмихна. Да, онази постъпка беше смела. Той се опита да я омаловажи.
— Нямаше да се бия с него. Приятели сме. Помогнах му да изкара биологията миналата година.
Агата му се усмихна и светлинките в сините й очи затанцуваха.
— Сега разбираш ли какво имам предвид? — попита тя.
Нейтън вдигна очи към нея. Тя се засмя. Той също.
Конрад израсна в Грейт Нек на Лонг Айланд, на петнадесет мили от Манхатън. Предградието беше свежо и красиво, с просторни зелени морави и големи бели къщи. Повечето хора, които живееха тук, бяха заможни евреи като него. Бяха умерени в политиката и абсолютно консервативни в поведението си. Що се отнасяше до свободната любов, дрогата и антивоенните протести, те едва бяха започнали да проникват тук през първите пукнатини в обществото, макар да бе краят на шейсетте години. Тези неща привличаха няколко бунтари, хлапета с проблеми и парии, и никой друг.
Не привличаха Нейтън. Дори не искаше да чуе за тях. Той щеше да стане лекар. Хирург. Нямаше време за бунтове и разни подобни. Първия път, когато видя един от гимназистите от последните класове да носи съдрани джинси, той изсумтя презрително и повдигна очи към небето, а после забърза към къщи, за да отвори учебниците. Повечето от съучениците му се чувстваха по същия начин — поне за момента.
Но Агата беше различна. Първо, не беше еврейка. Второ, не беше заможна. Баща й работеше за градското пътно управление и семейството й живееше на „Параход“ — дълга улица от вехти дървени къщи, малки бакалнички, магазини за авточасти, барове и така нататък. Там живееха прислужниците от града, монтьорите и градинарите: чернокожите. В другия й край, близо до парк Кингс Пойнт, живееха полски и ирландски семейства. Там се намираше и зелената двуетажна дървена къща на Аги.