Нито капка вода

Минди Макгинис Нито капка вода Нито капка вода #1

На родителите ми. Те ми четяха.

1

Лин беше на девет, когато уби за първи път, за да защити езерото. Сладката миризма на водата бе примамила мъжа също като селските лястовици, които долитаха, за да пият от нея. Обикновено майка й убиваше хората, които се приближаваха твърде много до езерото им, но през следващите седем години мнозина бяха покосени и от дулото на Лин. Съществуването им бе бързо заличавано първо от куршумите, а след това и от койотите още преди изгрев-слънце. Миризмата на смърт и барут бяха неразделни спътници на детството й, но днес есенният вятър довя до покрива, на който седеше, нещо по-непознато и тя сбърчи нос.

— Какво е това? — попита Лин неспокойно. — Мирише на дим, но не е както трябва.

Майка й посочи с глава бинокъла до себе си.

— Изток.

Лин взе бинокъла и видя тънък стълб бял дим, който се извиваше над дърветата и едва се открояваше на фона на сивото вечерно небе.

— Горят мокри дърва. Затова мирише така. Не топли, само дими. — Майка й изрита една шишарка от покрива и тя полетя надолу към земята. — Не знаят как се живее на открито. — Тя закри очи от последните червени лъчи на слънцето. — Освен това поддържат огъня през цялото време, не само когато им е нужен за готвене, което ми подсказва, че се опитват да топлят някого — може би болен или дете.

— Май са някъде до реката — предположи Лин. — Не би трябвало да ни притесняват. Те си имат своя вода.

— Докато реката не — като всяко лято. Тогава може да се заинтересуват от нашата.

— Ако не ги отнесе през пролетта, както стана с онази бедничка крава, която се скиташе наоколо.

Суровата линия на устните на майка й изтъня още повече.

— Не може да се разчита на реката. Затова никой не се задържа там задълго. Не бих казала, че тези хора познават добре земята. Съмнявам се, че имат ловец… — Тя замълча, загледана в редкия дим. — Давам им три сняга. После ще спрем да виждаме пушек на изток.

Лин свали бинокъла от очите си и го пусна да виси на врата й.

— Това същият огън ли е, който си гледала и преди?

Майка й поклати глава и посочи на юг, но там нямаше нито дим, нито подплашени птици.

— Нищо не виждам.

— Именно. Имаше пушек всяка вечер и сутрин. Вчера спря. Днес го няма.

— Значи са развалили лагера и са си тръгнали.

— Няма логика. Вдигнаха цяло село, Саут Блумфилд. На завоя на реката, с много вода и много дървета за изсичане. Хубаво място — призна майка й. — Аз щях да бъда там, ако не бях тук.

Тя замълча и като се излегна, вдигна пушката, за да наблюдава света през оптическия мерник. Лин седеше до нея и чакаше да чуе някакво обяснение.

— Да си забелязала нещо последните три пъти, когато ходи за вода вечер?

Лин поклати глава.

— Сещаш ли се за женския енот, който всяка вечер минава по поляната зад къщата?

Лин кимна. Трудно можеше да го пропусне. Извитият му гръб стърчеше над тревата, която избуяваше наоколо.

— Да, какво за него?

— Напоследък не излиза. Не иска да минава по поляната.

Лин усети как настръхва — първична реакция на опасността, която се бе научила никога да не пренебрегва.

— Мислиш, че ни наблюдават? Че са пратили някого насам?

— Възможно е. Които и да са, спряха да палят огън, за да си помислим, че са си отишли. А без огън надали вечерят добре. Никой не стои гладен, ако не се налага. Скоро ще дойдат.

— За нас ли?

— За всичко.

Лин придърпа пушката в скута си. Студеният метал й носеше повече утеха от майчината ласка. Пръстът й се уви около спусъка в смъртоносна прегръдка, която беше усвоила много отдавна. Легна по корем до майка си, загледана в слънчевите отражения на двете пушки. Чакането винаги беше най-тежко; пукотът на оръжията носеше облекчение.

Преди години майка й бе показала снимки на жадните мъртви. Кожата им висеше от костите като съдраните тапети в коридора на горния етаж. Подутите им езици бяха изскочили от напуканите, разкървавени устни. Очите им бяха толкова хлътнали, че се виждаха контурите на черепите им.

— Искаш ли да умреш по този начин? — питаше я майка й всяка вечер оттогава насам.

Отговорът на Лин беше неизменно един и същ:

— Не.

На което майка й отвръщаше с едни и същи думи, заменили вечерната молитва:

— Тогава трябва да убиваш.

Разкаянието беше за хората, които нямаха какво да защитават; хората, които нямаха вода.

Веднъж в пристъп на оптимистично настроение майка й включи късовълновото радио. Дали се надяваше да чуе, че в някоя част на света се е завърнал нормалният начин на живот или градовете са отпуснали хватката си върху водните запаси, десетгодишната тогава Лин не знаеше. Ала новините, които чуха, накараха майка й да разбие радиото, без да й пука какво се случва в света оттук насетне.