Тя влезе в килера, за да си вземе една ябълка.
Гневът й не беше толкова силен, че да потисне апетита й.
— Гладна ли си?
— Кога не съм била? — отвърна майка й и Лин донесе ябълка и за нея. Когато понечи да й я подаде, майка й я хвана за китката.
— Какво е това? — Тя посочи резката на дланта й, която беше започнала да се зачервява и инфектира.
— Нищо. Онзи ден се порязах, докато събирах дърва за огъня, и забравих да я почистя веднага.
— Винаги се почиства! — каза майка й сухо. — Винаги. Знаеш ли за какво да следиш?
— Червени нишки към лакътя, които говорят за отравяне на кръвта.
— А гангрена?
— Сигурна съм, че ако получа гангрена, веднага ще я подушиш — изсумтя Лин.
— Аз няма да съм винаги до теб, за да те наглеждам.
— Не говори така.
Дори намекът за бъдеще, в което майка й няма да я има, караше сърцето й да заседне в гърлото, а вените й да се напомпат с адреналин.
— А и откъде знаеш как мирише гангрената? — смени темата майка й.
Лин откъсна дръжката на ябълката си.
— От Стебс — каза тихо тя. — От неговия крак.
Майка й бързо сведе поглед и се покашля.
— Не знаех, че помниш.
— Такова нещо трудно се забравя.
И понеже майка й не каза нищо повече, Лин настойчиво продължи.
— Колко голяма бях? Сигурно на седем?
— На шест. Беше на шест.
Нищо повече.
Малка съм била, за да ме пращат сама в градината за домати, помисли си Лин. Но пък и тогава нямаше толкова много койоти.
Миризмата беше натрапчива. Дори като малка разбираше, че вещае опасност. Спря се и подуши въздуха като неуверена сърничка през пролетта. Ръката я изненада — призрачно бяла на фона на свежата зелена трева по отъпканата пътека. Бяла и петниста. Лин я изгледа любопитно за миг; нито тя, нито майка й — единствените хора на света, доколкото й беше известно — нямаха такива ръце.
— Здрасти, дечко. — Гласът беше тънък и немощен, но въпреки това я стресна. Тя се спъна и падна по дупе. — Не се бой. Трябва ми помощ. Повикай Лорън.
Последната дума не значеше нищо за нея — непозната комбинация от две срички, която никога не бе чувала.
— Майка ти — поясни търпеливо мъжът. — Повикай майка си.
Тази дума вече й беше позната. Тя се завтече към дома си, а майка й мигом разгада уплашеното послание на устните й. Лин си спомняше шока, който се изписа на нейното лице; за първи път я виждаше да изпитва страх. После се обърна и хукна навън, а дъщеря й я последва. Когато я настигна, мъжът се беше облегнал на майка й, подпирайки се на здравия си крак. Лин изпищя, като видя металния капан, впит в подутото вонящо месо над глезена му.
Двамата възрастни влязоха в къщата, а Лин ги последва, като носеше оръжията им. Кракът на мъжа се блъскаше в стената на мазето, докато се мъчеха да го свалят по стълбите, и той виеше толкова силно, че момичето изтича обратно горе и само надничаше долу. Майка й сложи мъжа на собственото си легло и огледа критично обезобразения му крак.
После извика Лин да слезе при нея и я впрегна на работа. Трябваше да се накъсат парцали за превръзки, да се кипне вода, да се донесе най-острият нож от кухнята. Сетне я прати на горния етаж, където почти никога не бе стъпвала до момента и всичко тънеше в прах. Каза й да чака в „стаята си“, въпреки че момичето бе прекарало целия си живот в сутерена, където единствените прозорци бяха на сантиметри от земята. Там лесно можеха да се отбраняват. Тя седна на прашното си неизползвано легло, като се мъчеше да не слуша писъците, които се чуваха през вентилацията.
От спомена още я побиваха тръпки. Непознатият беше припаднал, а малко по-късно едно разтърсено, бледо подобие на майка й се качи горе и седна до нея.
— Този човек се казва Стебс и ще трябва да остане известно време при нас, докато се съвземе — каза тя спокойно след малко.
Това беше първият и единствен път, когато Лин бе разговаряла с друг човек, освен с майка си. Не помнеше почти нищо от него; само наболата му брада, която я очароваше, а това сякаш го забавляваше — след като укрепна достатъчно, за да се забавлява от каквото и да било. А после си тръгна и през следващите години щеше да го вижда само през бинокъла и мерника на пушката си.
5
От бараката се носеше неспирното стържене на триона на майка й, а Лин сечеше клони от шубрака. Трябваха свежи дърва за опушване на месото. Ръцете й скоро се изжулиха в живото дърво. Коравият пистолет, втъкнат в колана й, я ръгаше в ребрата, докато работеше.
Следващата й задача беше да приготви саламура за месото, за което се налагаше да извърши нечуван грях: да сипе сол във вода. Идеята й се стори възмутителна, дори след като майка й, й обясни, че солта ще убие бактериите в месото. Въпреки всичко тя настръхна от ужас, докато гледаше как майка й налива близо осемдесет литра вода в кофи, пълни със сол.