Видя пушката си и запълзя към нея. Избърса я, колкото можеше, в ризата си. Духаше силен вятър, който плюеше леденостудени пръски дъжд в лицето й. Лин се подпря на приклада и се изправи. В мига, в който се опита да стъпи и пренесе тежестта на глезена си, я прониза нетърпима болка. Отокът преливаше над превръзката.
Чу приглушени звуци в тревата между поривите на вятъра и погледна парчетата еленско, които още лежаха разхвърляни наоколо. Щяха да привлекат хищниците. Тя хвана майка си за мишниците, за да я отдалечи от кръвта и месото. Краката не я слушаха, затова пълзеше и влачеше трупа след себе си. Отне й час да стигне до алеята. Чакълът застърга кожата й под тежестта на двете тела.
Замъкна майка си до ствола на един бор и спря да си поеме дъх. Клоните малко от малко ги заслоняваха от суграшицата, а и се надяваше боровата миризма да прикрие човешката. Цялата беше в кръв, а за животинското обоняние майка й вече излъчваше смърт. През нощта надойдоха много животни, които се биеха за парчетата еленско. По едно време се чу схватка между два енота, а писъците им бяха последвани от звука на строшено стъкло. Лин отчаяно блъсна глава в дървото. Цялото им месо беше отишло по дяволите.
Адреналинът намаля, заменен от шок, и тя се унесе. По едно време нещо се опита да отмъкне майка й за крака; тя се сепна и стреля напосоки. Продължи да се взира напразно в нощта и щом куршумите й свършиха, започна да замеря всеки нов шум с шишарки и проклятия. А когато небето порозовя, видя, че очите на майка й са замръзнали отворени.
Минаха два дни, докато си признае, че не може да изкопае гроб. Всичките й сакати усилия едва бяха произвели една трийсетсантиметрова дупка. Никога нямаше да успее да зарови майка си достатъчно дълбоко, за да не я измъкнат койотите. Кожата около глезена й беше позеленяла от натъртвания и пулсираше кухо в ушите й, докато час след час пълзеше наоколо, за да нагледа мъртвото тяло и да изрови още малко пръст.
Да остави майка си на койотите, бе немислимо, да я погребе — невъзможно. След дълъг размисъл тя завлече тялото й в останките от пушилнята. Прозорецът отляво беше счупен, вратата висеше на пантите си. Бучки засъхнала кал маркираха пътя, по който бяха минавали животните, за да разграбят плячката. По някои от куките още висяха парчета месо, разкъсани от зъбите на хищниците. По-близо до гредите ясно личеше нахапаното от мишки.
Лин положи майка си на пода и вдига очи към дупката, която тя бе изрязала предния ден. Благодарение на мъртвата жена знаеше какво значи поетична символика и с тъжна усмивка драсна клечката кибрит, взета от мъжа, когото майка й бе застреляла. Старите дъски на бараката с готовност пламнаха и димът се изви към небето. Лин знаеше, че ще се види от юг, но докато седеше във високата трева, подгънала ранения глезен под себе си и подпряла пушката на коленете си, почти се надяваше някой да дойде.
Огънят пламна жарко и бързо погълна бараката с дъжд от искри, а подире си остави само купчина въглени без следа от кости между тях. Когато и последното червено въгленче намигна за сбогом, Лин се спусна по стълбите и се хвърли на леглото си. Сви се на кълбо с лице към стената, подпряла пулсиращия глезен върху здравия. Отокът, който се издуваше над нескопосаната превръзка, се бореше за свобода да се подуе още повече. Нямаше да намери покой в съня, но поне захлупи лицето си с възглавницата, за да заглуши риданията си.
Десет дни не ходи за вода.
Страхът я принуди най-после да излезе от гробницата си в сутерена. От кладенеца на болката и скръбта я измъкна един кошмар, пълен с образи на мъже, които сновяха в полето и топяха кофите си в нейното езеро. Глезенът й не беше счупен и вече можеше да се подпира на него. Направи си шина, като прекърши един дървен метър на две и го върза от двете страни на крака си. Не беше идеалното решение, но поне можеше да куца достатъчно, за да се грижи за себе си.
Трябваше да внесе дърва; малката купчина до печката, с която живя, докато оплакваше майка си, беше свършила, а нивото на пречистената вода беше спаднало повече, отколкото й се искаше. Списъкът от задачи, който се оформи в главата й, я накара да се почувства малко по-добре. Тежестта на отговорностите заличаваше спомена за замръзналата ръка на майка й, която сякаш я погали по косата, докато я влачеше към пушилнята.
„Без Надежда труд — нектар в решето, Надеждата без цел погива клета", Самюел Тейлър Колридж“, каза си Лин наум, докато стягаше връзките на обувките си около импровизираната шина.