Когато видя отъпканата земя около езерото, тя вдигна пушката и свали предпазителя. Големите лапи на койотите се кръстосваха смели и уверени, без всякакво притеснение. По ниския бряг се виждаха по-малките стъпки на енотите. Но сред всички тях ярко изпъкваха две следи от обувки. Лин ги гледаше с нарастваща уплаха. Съдейки по дълбочината им, непознатият бе постоял известно време тук.
Страхът й се примеси с гняв, когато си представи как е оглеждал имота, как са шарили очите му по къщата, докато тя е лежала ранена и съкрушена в сутерена. Чу някакъв звук зад себе си и се извърна рязко, но само стресна зайчето, което бе дошло да пийне вода. Дивите животни бяха набрали смелост, откакто дни наред спокойната повърхност на езерото не бе смущавана от изстрели.
Лин се върна в хамбара и взе кофите. Силна болка прониза крака й, когато го натовари с четиресет литра вода, но тя се изкачи по брега, стиснала зъби. Нямаше кой да я пази от покрива, така че беше преметнала пушката на гърба си и се надяваше да реагира достатъчно бързо, ако онзи мъж се завърне.
След като се погрижи за водата, тя слезе отново в сутерена, отвори прозореца и започна да хвърля вътре дърва, докато ръцете й отказаха да я слушат. Когато бяха две, тази работа не им тежеше. Но сега тя беше сама и ранена.
После събра няколко одеяла, допълнителни амуниции и една възглавница. Докато още беше топло, щеше да стои на покрива. Нямаше как да бди денонощно, но поне щеше да се знае, че е там. Мъжът беше сам, това бе сигурно. Не знаеше обаче дали е случаен пътник, наминал за вода, или разузнавач, изпратен от групата, която се бе опитала да превземе дома им по-рано. Който и да беше той, тя трябваше да бъде готова, ако се върне.
Вместо мъже видя кучета и пръсна главата на първия койот, който се доближи до езерото, за да пие. От дългото чакане на загадъчния непознат я наваляше скука, но убитият койот, който още тръпнеше в конвулсии, я изпълни с удовлетворение. Вторият койот, който се върна след няколко часа, за да проучи обстановката, бе уцелен в задния крак. Успя да мине над километър, преди да се свлече на земята и другите да му се нахвърлят. Лин стреля два пъти един след друг и повали най-бавните, докато глутницата си плюеше на петите.
Това се превърна във фикс идея: изкривена жажда да отмъсти за безсмислената смърт на майка си. Издърпа трупа на звяра, който беше убила близо до езерото. Други не посмяха да припарят. Миризмата на изненада и смърт, която бе разпръснал в предсмъртната си агония, беше достатъчно силна, за да отблъсне останалите животни. Щом се научиха да заобикалят западната нива, тя ги подхвана откъм източната, за пиршество на лешоядите.
От неотложна задача, която я изпълваше с напрежение, наливането на вода се превърна в привична функция. Хранеше се бързо и не усещаше вкуса на нищо, но истинската жертва не се показваше. Лин изби петдесет койота за няколко дни, но така и не видя Голямото копеле. Куршумите й летяха без мисъл и вина, че похабява боеприпасите, за които майка й все я предупреждаваше колко са ценни. Към петия ден смрадта се разнесе навсякъде и единственото, което я разсейваше, беше мирисът на барут, когато отстрелваше поредния звяр.
Клепачите й натежаваха, бузата й лежеше опряна на топлия приклад. Изведнъж от полето се вдигна ято птици, които ядно грачеха, че са прекъснали обяда им. От югозапад се приближаваше мъж, закрил лицето си с кърпичка, за да се спаси от вонята на леш. Лин се взря в мерника. Мъжът заобикаляше труповете, с които беше осеян пътят му; левият му крак се влачеше, а ходилото му беше странно обърнато навътре.
Лин изненадано го позна. Загубата на майка й я бе разтърсила толкова дълбоко, че беше забравила единствения друг човек на този свят, когото знаеше по име: Стебс. Куцащият мъж забави крачка, а когато се добра до един голям камък по средата, се подпря на него и избърса врата си от напрежението да стигне дотук.
Лин го наблюдаваше внимателно през мерника. Изкривеният крак, който познаваше от години; ден след ден го бе гледала как куца напред-назад из гората. Червената кърпа, вързана на главата му, за да спре потта, която май нямаше свършване.
Стебс извади нещо от джоба си и го вдигна във въздуха. Беше лист хартия, който проблесна на вятъра. Лин завъртя леко цевта към залязващото слънце, за да се отразят лъчите му в нея. Мъжът видя сигнала й и остави листа, като го затисна с един по-малък камък. После се обърна и бавно се отдалечи към горската си колиба.
Лин се колебаеше. Излизането щеше да бъде трудно. Без майка й дори ходенето до езерото беше изпитание за нервите. Когато нямаше кой да я прикрива, всяка стъпка й се струваше изтръгната от смъртта, всяка секунда, отминала тихо без свистенето на куршум — неочаквано чудо. Ходенето също нямаше да е лесно. Глезенът й вече се чувстваше много по-добре, но камъкът все пак беше на повече от половин километър. Тя стегна връзките на обувките, докато премисляше вариантите. Ако някой наблюдаваше къщата, щеше да я превземе сега, докато нея я няма. В това си състояние нямаше никакъв шанс да се втурне обратно, за да я отбранява.