Тя седна внимателно зад волана на пикапа, като пазеше глезена си от стъпенката. Старият двигател забоботи и тя излезе на заден ход от хамбара, въпреки че й призляваше от мисълта да напусне къщата дори за секунда. Подкара направо през полето, без да си прави труда да заобикаля мършите. Телата на койотите хрущяха под гумите й. Щом стигна до камъка, слезе бързо, без да гаси двигателя, за да грабне бележката и да се прибере колкото може по-бързо у дома.
Отвори листчето чак когато се качи отново на покрива. Прочете я и я напуши неочакван смях.
„Можеш ли да четеш?", пишеше там.
„Да, мога", написа Лин.
После се замисли за секунда и добави:
„Задник."
7
Войната с койотите доведе до усложнение. Елените не смееха да припарят в обсега на пушката й. След като остави отговора си на Стебс, тя се опита да игнорира набъбващия глад в стомаха си. Чакаха я дълги месеци, в които щеше да закусва, обядва и вечеря зеленчуци. И все пак още имаше шанс да улови нещо, да застреля някой малък елен, който да й стигне за зимата. Ако искаше да яде месо, трябваше да слезе от покрива.
Лин лежеше по корем и мълчаливо наблюдаваше всичко наоколо. Стебс още не бе отишъл да вземе бележката. Прехапала устни, тя гледаше червената му кърпа, която се мяркаше из гората, а рутинните й движения й бяха познати като нейните собствени. На изток и на юг се вдигаха стълбове дим, които следеше подозрително.
Мислено наричаше хората от изток Речници, което беше доста по-мило от това, което майка й бе използвала, когато горяха свежи дърва. Самотната следа от обувки по края на езерото продължаваше да гризе ума й. Може да е била на Речник, но за какво му бе притрябвала нейната вода, след като си имаше река? А ако беше от лагера на юг, надали щеше да пропусне шанса да нахлуе в къщата, докато не се охранява. Стебс беше извън подозрение; откакто се помнеше, той не се бе приближавал до езерото.
Белият дим на Речниците се разтваряше във вечерното небе и покриваше полята със сивкава пелена. Нямаше никакъв повей; пушекът висеше във въздуха. От запад придойде вечерна мъгла и се сля с дима, очертавайки ярко камъка насред нивата. До него се приближи човек; беше Стебс. Лин вдигна бинокъла към очите си.
Стори й се, че вижда как раменете му се разтърсват от смях, докато чете бележката, а после надраска отговор на същия лист. Лин не посмя да излезе до сутринта. Мъглата се сгъстяваше и можеше да се изгуби в тъмнината. Тя придърпа завивката над раменете си. Въздухът беше хладен — достатъчно, за да вземе пушката си и да слезе долу.
Една спокойна нощ, в която нищо не нарушава съня й, щеше да й дойде добре. Щом тя не виждаше нищо, значи и другите не виждаха. Лин се отпусна в леглото, без да обръща внимание на непрогледния мрак. Докато майка й беше жива, нощем палеха газените лампи и стояха будни, за да си говорят и да планират работата си за следващия ден. Не й трябваше светлина, за да си лежи сама и да се чуди какво ли ще пише в бележката на камъка утре.
Лин можеше да живее сама. Ежедневните ангажименти по оцеляването бяха напълно във възможностите й, но не можеше да се отбранява сама до безкрайност. Езерото заемаше първо място в съзнанието й, но нямаше как да го наблюдава, докато сечеше дърва в шубрака до къщата. За ходене до гората и събиране на по-големи дърва за горене и дума не можеше да става, нито пък за тършуване в съседните къщи за дребните неща, които неизбежно щяха да й потрябват.
Стебс имаше обратния проблем; всекидневните задачи го измъчваха заради хромия крак. Двамата щяха да си бъдат полезни: той можеше да наблюдава езерото, докато тя реже дърва, а тя да му дава половината в замяна. Водата нямаше да дели, но пък и Стебс като че ли нямаше нужда от нея, въпреки че никога не го бе виждала да пренася вода от някакъв таен източник в бараката си.
Глезенът й вече издържаше по-лесно тежестта й, въпреки че тя продължаваше да носи импровизираната шина. Можеше да ходи, но смрадта на койотите я задушаваше, докато вървеше към камъка. Беше вдигнала ризата на носа си и стискаше ноздрите си с пръсти.