Бележката гласеше:
„Има хора при реката.“
Лин зяпна. Очакваше предложение за помощ или въпроси за майка й и за изгорялата барака. Вместо това намери напомняне, толкова очевидно, че й се стори почти обидно. Тя задъвка края на химикалката, която бе взела със себе си. Докато се мъчеше да измисли сносен отговор, иззад камъка излезе самият Стебс.
Инстинктите на Лин бяха твърде добре шлифовани, за да изпищи. Пушката, преметната на гърба й, се озова отпред толкова бързо, че цяла вечер щеше да усеща паренето от ремъка между раменете си.
Стебс изглеждаше много по-различно, отколкото го помнеше. Години наред го бе наблюдавала през бинокъла си, но не познаваше истинския човек, фините бръчки покрай устата му, блясъка в очите му, прошарената му коса, която се подаваше от шапката. Тя отстъпи назад, въпреки че той беше вдигнал ръце във въздуха и не беше въоръжен. Близостта на друг човек, освен майка й, беше толкова чужда, че Лин едва потисна желанието си да побегне.
— Лин — каза той спокойно, — всичко е наред.
Тя никога не бе чувала името си, изречено от мъж. Дори когато се лекуваше у тях, майка й не допускаше Лин да се навърта около него. Въпреки това тонът му извика отдавна погребани спомени: приятният звук на гласа му, който се процеждаше през дъските на тавана над главата й, тихите разговори, които не бяха предназначени за него. Тембърът му не се беше променил, но сега в него се долавяше успокоителна нотка, която затормозеното й съзнание не успяваше да определи.
Веднъж, когато беше малка, Лин се разболя от треска и поведението на майка й изцяло се промени. Почти не се качваше на покрива, а когато температурата на дъщеря й се покачи още повече, спря да ходи и за вода. Бръчките покрай очите й, които се бяха врязали дълбоко от дългогодишното примижаване срещу слънцето, омекнаха в онези няколко дни, прекарани в сутерена. Гласът й също се промени. Практичният, суховат тон изчезна, заменен от по-мек и утешителен тембър.
Същите елементи откриваше в гласа на Стебс. Мускулите й се поотпуснаха и тя сведе дулото на пушката, въпреки че беше готова всеки миг да го вдигне отново. Гърлото й, задавено от миризмата на разложена плът, се сви още повече, докато се чудеше какво да каже. Не помнеше да е разговаряла с друг човек, освен с майка си.
— Защо ме стресна така? — попита тя.
— Извинявай. — Той заобиколи камъка и като седна на него, свали шапката си и прекара ръце през косата си. — Предположих, че ако ме видиш, няма да дойдеш, а не исках да изгубим дни наред, докато си пишем, вместо да поговорим.
— Аха?
Той посегна към вътрешния джоб на якето си и Лин мигом вдигна пушката.
— Брей… Исках само да извадя кърпичката си — рече той със същия успокояващ глас.
Тя кимна и той продължи бавно, без да сваля очи от пръста й, долепен до спусъка. Извади червената си кърпа и Лин едва устоя на импулса да протегне ръка и да я докосне.
Това беше единственият елемент от външния свят, който криеше някаква надежда: червен проблясък в гората, който я уверяваше, че двете с майка й не са последните хора на света. Стебс беше доказателството, че не всеки би ги нападнал заради водата, докато спят. В продължение на шестнайсет години това цветно петно беше единственото свидетелство за почтеност в света.
Отблизо личаха разни детайли. Кърпата не беше чисто червена, а изрисувана с черно-бели източни мотиви. Единият й край се беше разнищил и се виждаха неумелите шевове в крехката тъкан, с които Стебс се бе опитал да я закърпи.
Беше виждала много такива кърпи в къщите, които бе обирала наоколо. В една даже бе намерила цяло чекмедже с червени и сини кърпи. Без съмнение и той се беше натъкнал на тях, но упорито си държеше на своята със закърпените дупки и висящите нишки. Тази кърпа — чужда и същевременно позната — предизвика тъй силен пристъп на емоции в сърцето й, че краката й се огънаха и тя се свлече на земята.
— Аз я застрелях. — Думите се откъснаха от устата й в признание, което не бе изричала на глас дори в самотата на сутерена. — Аз убих майка.
В следващия миг той се озова до нея, сложил силните си ръце на раменете й. Докосването му не я шокира, както очакваше. Кожата й не настръхна въпреки дълбоко запечатаните дългогодишни предупреждения за опасността, която представляваха всички мъже. Вместо това тя се наведе напред и отпусна глава на рамото му. Якето му, в което бе долепила лице, й вдъхваше утеха.
— Чух изстрели. — Ръката му я потупа неловко, но успокояващо по гърба. — Какво стана?
— Тя е мъртва. — Лин се отдръпна от него, внезапно смутена от тази близост. — Имаше койоти и… аз не уцелих.