Той кимна в знак, че разбира, и отново я потупа по рамото. В очите му премина дълбока емоция, но щом премигна, тя изчезна. Преглътна тежко и се изправи. Лин бързо избърса очите си, Стебс — също. Той се покашля и погледна на изток.
— Има хора на реката — каза мъжът.
— Знам. — Лин с мъка се изправи; глезенът й пулсираше в стегнатата обувка. — Майка смяташе, че Речниците няма да изкарат зимата. Палят мокри дърва.
Стебс изсумтя в знак на съгласие.
— Не се чуват изстрели откъм тях. Нямат оръжие. Стоят близо до водата, въпреки че е студено. Подозирам, че имат болен, който не може да се движи.
— Или няма как да си носят вода. — Харесваше й да играе тази игра отново, пък било то и с нов партньор. — Значи не им е стигнал акълът да се сдобият с кофа.
Двамата поклатиха глави едновременно.
— Градски чеда — казаха те в хор и Лин усети как се усмихва. Лицето й неусетно се изкриви по познатия начин.
Тя кимна с глава на юг.
— Онези там са кофти.
Майка й използваше тази дума, за да опише най-лошите неща в живота: маранята в гореща лятна утрин, която предвещаваше буреносни облаци без дъжд, черните мъхнати гъсеници, които предупреждаваха, че ги чака особено сурова зима, малките миши дарадонки в импровизирания килер в сутерена.
— И още как — съгласи се Стебс, като премести тежестта върху здравия си крак. — Чух, че са се опитали да ви превземат.
— Не им се получи — отвърна сухо Лин.
— Да…
Гласът му секна с вълна от нюанси, която Лин не бе подготвена да разбере. Звучеше непознато в нейните уши; за нея преводими бяха само дребните жестове, мимики и усъвършенствани форми на комуникация на майка й.
Двамата постояха в неловко мълчание няколко секунди, споделяйки страха от черния димен стълб на юг.
— Не знам какво да правя с тях — каза Стебс и Лин кимна в знак на съгласие.
— Хич не са малко — добави тя. — Ама майка очисти бая онази нощ.
— Така ли? — По лицето на Стебс пробяга усмивка, но той не отмести поглед от юг. Бавно приседна на камъка и подпря изкривения си крак под странен ъгъл. — А какво ще правиш, ако дойдат сега?
— Ще стрелям, докато мога.
Стебс кимна. Очите на Лин се плъзнаха по крака му. Планът й — работа в замяна на охрана на езерото — сега й се струваше обиден. Този човек не изглеждаше да се нуждае от каквото и да било. Имаше загоряла кожа, здрав цвят на лицето, яки мускули на ръцете. С такова предложение само щеше да изглежда слаба, като че ли иска да сключат сделка в нейна полза.
След малко Стебс се подпря на здравия си крак и изметна другия, за да стане.
— Ще се оправиш ли, дечко?
Лин продължи да гледа в далечината.
— Аха — каза тя нехайно, — много съм си добре. Майка не е отгледала идиотка.
— Друго не съм и очаквал. — Стебс махна към жалкия огън на Речниците. — Като угасне, ще изчакам няколко дни и ще ида да проверя дали са оставили нещо полезно.
— Добре — каза Лин, изненадана от нагласата му за свободно придвижване. После хвърли косо поглед на ранения му крак. — Бая ходене си е.
— Няма спор.
— Може аз да отида — предложи колебливо тя. — Ако ти останеш да наглеждаш езерото.
Стебс завъртя кривия си крак, докато обмисляше идеята.
— Имаш ли ми вяра за такова нещо?
— Можеше да ни убиеш хиляди пъти. — Независимо дали майка й го харесваше или не, Стебс беше постоянното присъствие, което никога не ги бе застрашавало дори когато защитите им бяха отслабени. — Нашата вода не ти е нужна.
— Не — съгласи се той, — не ми е нужна.
Лин кимна; по-добре беше да остави нещата така. Да разпитва откъде си набавя вода, би било висша форма на предателство в техния свят.
— Два дни, какво ще кажеш?
— Два дни без дим откъм реката и идвам.
— Добре.
Двамата си кимнаха сковано и се разделиха, за да поемат всеки към дома си, като заобикаляха издутите разложени трупове на койотите.
8
— Не мога сега — възрази Лин.
Ръцете й бяха целите в кръв от лактите надолу. От дървото висеше трупът на малък елен, а под него имаше купчина с черва и карантии. Стебс огледа критично неравния разрез, който бе направила от плешката до слабините. Силният, уверен замах на майка й даваше много по-чисти резултати.
Без да обръща внимание на възраженията й, той погледна мушамата, закачена като типи върху няколко зелени фиданки.
— Ще го опушваш ли?
— Така планирам. Вече нямам барака, но и мушамата трябва да свърши работа.
— Ще привлече внимание.
— Те знаят, че съм тук.