— Но не знаят, че си сама. Ако пратят съгледвач и той не види Ло — майка ти, здравата ще загазиш.
Тя продължи да сваля подкожните тлъстини от трупа, без да му обръща внимание. Знаеше, че има право, но не искаше да си признае, че е сгрешила, като е убила елена твърде рано, за да може да замрази месото.
— Знаеш ли, има и друг начин — подхвърли Стебс. — Можеш да го осолиш и да го закачиш на дърветата да се суши.
— Нямам толкова сол.
— Аз имам. Ще го разфасовам, докато те няма, а после ще си разделим плячката от Речниците.
Лин не попита откъде има достатъчно сол, за да предлага на съседката си количества като за осоляването на цял елен. Процесът на гниене беше започнал в мига, в който сърцето бе спряло да бие, и около зейналата рана вече се събираха мухи.
— Донеси солта тогава — каза тя сухо.
Въпреки че имаше доверие на Стебс, Лин не можеше да пропъди чувството, че извършва престъпление, докато се отдалечаваше от дома си. Познатият покрив изглеждаше странно отстрани; острите скатове на втория етаж контрастираха с полегатата част над кухнята, където бивакуваха двете с майка й. Когато дърветата скриха къщата от погледа й, Лин сподави силното чувство на предателство, което я изпълваше отвътре. Потиснала вечния въпрос дали майка й би одобрила действията й, тя прекоси полето с детелините, в което никога не бе стъпвала, въпреки че го гледаше всеки ден от живота си.
Прибра косата под шапката си — простичък номер за прикриване на пола, на който я бе научила майка й — и оголеният й врат настръхна от студения вятър. Тръпките пропълзяха по гърдите и ръцете й. Беше великолепна есен; шарените листа падаха на земята с пируети, за да бъдат смачкани от подметките й. Смъртта им беше предупреждение към другите живи същества наоколо: иде студ, пригответе се.
Лин беше сигурна, че Речниците са мъртви. Оскъдният им огън от мокри дърва беше секнал напълно. Никое същество в отслабено състояние не би преживяло последните две нощи без огън. Тя газеше високите треви, хванала здраво пушката в ръце. Не се и съмняваше, че мъжете от другия лагер също са забелязали кончината на Речниците. Гарваните и лешоядите нямаше да са единствените примамени от доскорошния им лагер.
При други обстоятелства това щеше да бъде приятна разходка. Природата наоколо преливаше от цветове, небето беше яркосиньо. Ветрецът полюшваше тревите и разнасяше тежкия мирис на загниващи листа. Очите на Лин обаче виждаха само полезното в тези малки чудеса. Избледнялото зелено и жълто помагаше на кафявия й гащеризон да се слее с околността, безоблачното небе означаваше малко повече топлина за земята. Ветрецът, който полюшваше тревите, прикриваше шума от стъпките й, уханието на прекършените стъбла маскираше собствената й миризма.
Лин се приближи към лагера откъм наветрената страна, като внимателно се оглеждаше за други нашественици. Една катеричка зацвърча гневно и тя се сниши, приемайки го като знак за тревога. Продължи да пълзи напред, без да обръща внимание на бодливите храсти, които се закачаха в нея.
Катеричката стоеше нащрек на отсрещния бряг, поклащаше се на задните си крака и подозрително гледаше правата линия от жълъди пред себе си. Зацвърча отново, за да покаже на целия свят, че тази ситуация не й се нрави и не знае какво да прави. А в другия край на пътечката от жълъди беше приклекнало малко момиченце.
То беше протегнало ръка с разтворена длан и викаше катеричката при себе си. Беше мърляво; лицето му беше почерняло от мръсотия с изключение на две чисти криволичещи линийки, които се бяха стекли от устата му, докато е пиело вода от реката. Прокъсаните му обуща смучеха кал, докато се опитваше да примами катеричката. Острият му лакът стърчеше през протрития ръкав.
Катеричката продължаваше да цвърчи, но колебливо пристъпваше напред и тъпчеше жълъди в устата си.
Лагерът на Речниците се виждаше на трийсетина метра надолу по течението. Някой беше домъкнал паднало дърво и го беше подпрял на едно от живите, след което беше натрупал клони за прикритие. Идеята не беше лоша, но бяха пропуснали да покрият клоните с кал и листа. Сигурно пазеше донякъде от вятъра, но не спираше дъжда и не задържаше топлина. Пред входа имаше купчина с недогорели дърва.
Колкото и зле да беше изпълнено всичко това, то беше направено от човек, значително по-голям от момиченцето, което клечеше в калта. Лин се приближи към брега, без да изпуска заслона от очи. Ако беше само, това дете щеше скоро да умре. Дори да умееше да примамва катерички, нямаше как да си сготви месото и да се топли. Паднеше ли сняг, и цял килер с провизии нямаше да я спаси. Щеше да умре от студ, а напролет придошлите води щяха да отнесат само един малък бял скелет.