При тази мисъл Лин натисна спусъка, още преди да си е дала сметка, че е взела решение. Цвърченето на катеричката рязко секна и тялото й отхвръкна настрани. Момиченцето скочи на крака, без да обръща внимание на пръските кръв по бледото си лице. Лин прекоси реката, отпуснала пушката си надолу, за да покаже, че идва с мир.
Ала детето не мислеше така. Когато Лин хвана катеричката за опашката и му я занесе, долната му устничка затрепери.
— Ча-ча. — Тихичкият гласец, едва-що излязъл от устата му, се изпари в студения следобеден въздух. — Ти уби Ча-ча.
Последвалият звучен плач беше много по-силен и придружен от обилни сълзи. Лин коленичи до нея.
— Спри! — помоли я тя, като се оглеждаше неспокойно, притеснена, че ще привлекат внимание.
— Спри, моля те, спри. — Тя сложи ръце на малките остри раменца и се стресна, като усети, че между тях и кожата няма почти нищо. — Много съ…
Ударът дойде отгоре и отдясно и събори Лин в реката, а пушката изхвърча настрани. Тя замаха бясно с ръце, за да изплува на повърхността. Дробовете й се напълниха с леденостудена вода. Момичето издрапа обратно на брега и я изкашля. Беше изгубила шапката си и мокрите й коси бяха полепнали по лицето й. Тя ги отметна назад, докато се оглеждаше за нападателя.
— Мили боже — каза мъжки глас, — това е момиче.
Той стоеше пред детето с широко разперени ръце, за да го предпази, а в едната си ръка стискаше дебела тояга. Лин разтърка хълбока си, все още замаяна от усещането как водата нахлува в най-тъмните кътчета на вътрешностите й. Пушката й лежеше на брега между нея и момчето, но тя не посегна да я вземе.
— Да, момиче съм.
Лин с усилие се изправи, обезпокоена от слабостта в краката си.
Момчето хвърли импровизираното си оръжие и издърпа детето пред себе си.
— Вземи я — каза той умолително. — Отведи я със себе си.
— Защо? — Лин прегърна тялото си с ръце, треперейки от студ в подгизналите си дрехи.
Момиченцето се сви, вкопчено в момчето, и заплака с нечленоразделни хлипове. Младежът го побутна към Лин. На мястото на петите му останаха малко кални дупки.
— Вземи я — повтори той. — Аз не мога… не знам как.
Лин се отдръпна назад от протегнатите ръце и тяхното измъчено бреме. Нестабилните й крака се огънаха под тежестта на тялото й и тя се свлече на земята на разнебитено кълбо от крайници и мокри дрехи. Избутано в скута й, първата работа на детето бе да я изрита в зъбите. Лин политна настрани, стиснала лицето си с ръка.
Младежът вдигна момиченцето във въздуха и го разтърси.
— Иначе ще умреш! — извика той в лицето му. — Ако останеш тук, всички ще умрем!
В гората проехтя бавен, постепенно набиращ сила стон. Звукът беше толкова необичаен, че Лин настръхна и посегна към пушката си. Момчето не я спря. Ръцете му се отпуснаха и момиченцето тупна на земята.
— Мама — проплака то и сълзите му проправиха чисти следи по мръсното лице. — Мама.
— Всичко е наред — извика момчето към импровизирания подслон и Лин се успокои. — Всичко е наред — повтори то с потрепващ глас заради усилието, което му бе струвал викът. — Луси е добре, при мен е.
Звукът утихна, заменен от тихото хленчене на детето, коленичило в калта.
— Мама — каза то пак, вперило тревожен поглед в палатката.
— Не — предупреди го момчето, — не можеш да отидеш там.
Лин погледна момиченцето.
— Мама болна ли е?
То кимна енергично, но не каза нищо.
— Сложих я там — обясни момчето. — Не знаех какво друго да направя.
— Твоя ли е? — попита Лин, като посочи Луси.
— Какво? Не! Аз съм на шестнайсет! — възмути се момчето. — А тя е… на седем.
— На пет съм! — възрази детето.
— Твоя отговорност ли е? — поясни Лин.
— О. Сега май и двете са моя отговорност — отвърна момчето и всяка сричка от думите му звучеше напоена с умора. Момиченцето додрапа до краката му и се вкопчи в тях, гледайки недоверчиво към Лин.
Лин предпазливо опипа главата си на мястото, където я бе ударило момчето. Надигаше се солидна цицина, която почти изпълваше шепата й.
— Извинявай, мислех, че си от тях. Че се връщат отново.
— Преживели сте нападение?
Той кимна.
— Да, но само веднъж. Всъщност не беше и истинско нападение. Просто дойдоха в лагера и взеха храната ни.
Лин огледа тъй наречения лагер и въпреки че не каза нищо, забеляза как момчето настръхна.
— Нищо не можех да направя. Казаха, че ако им дам храната, няма да наранят Луси и Нева.
— Нева? — не сдържа учудването си Лин.