Холера. Майка й бе обяснила, че някога това е била най-страшната болест на света, която поразявала хората на сутринта и до вечерта ги убивала. Заразата се пренасяла с водата. Пречистването на водните източници и антибиотиците я озаптили за дълго време, но сега отчаяните пиеха застояла вода, а потреблението на лекарства далеч надминаваше предлагането. Хиляди умираха от болест, която само преди десетина години никой не вземаше на сериозно.
Като се имаше предвид с колко трупове бе осеяна страната, както и покачването на подпочвените води заради пролетните дъждове, майка й знаеше, че езерото може не само да ги спаси, но и да ги убие. Затова беше изградила система за пречистване, използваща проста технология, която бе научила от един брой на „Нешънъл Джиографик". Беше наредила на двора ламаринени плоскости от покрива на стария червен хамбар и ги беше затиснала по краищата с камъни, за да не ги отвее вятърът. Водата от езерото се изреждаше шише по шише върху ламарините. Методът работеше само в ясни дни с поне осем часа слънцегреене, така че ултравиолетовите лъчи да убият всички бактерии във водата.
Въпреки че напоследък вечер захладняваше, утринното слънце пареше във врата на Лин, докато тя тичаше да налее вода от езерото. Днес със сигурност щеше да бъде ден за пречистване, което означаваше дълги часове работа. Тя потопи ръба на първата кофа под водата, като внимаваше да не размъти тинестото дъно. Но колкото и да се стараеше, в резервоарите винаги влизаха по малко кал и водорасли. После се премести и напълни и втората кофа.
Остави двете кофи на калния бряг и вдигна ръце, за да покаже на майка си, че е готова да ги занесе при хамбара. Слънцето се отразяваше от цевта на пушката, с която майка й следеше движенията й и оглеждаше хоризонта за най-малкия знак, че някой ги наблюдава. Докато измине трийсетината метра до хамбара, ръцете на Лин вече трепереха от умора. Тя остави кофите и плъзна тежката врата, за да я отвори.
Белите продълговати резервоари за вода стояха в мрака, покрити с прах. Някога в тях бяха съхранявали химикали за нивите, които вече никой не обработваше. Майка й ги беше измила много пъти, тръпнейки от ужас, че водата, която беше тяхното спасение, можеше да се окаже и тяхна отрова.
Докато се качваше по стълбичката към един от резервоарите, Лин си спомни историята, която майка й разказваше: как закачила маркуч към чешмата и оставила водата да тече, докато не спряла. Лин знаеше, че първите й глътки са били точно от тази бистра, чешмяна вода, но не помнеше. Единствената вода, която познаваше, беше пълна с песъчинки и лъхаше на риба. Но тя беше признателна за всяка глътка.
Лин отвъртя капачката в горната част на резервоара и изля двете кофи вътре, заслушана в звука на водата, който се променяше заедно с нивото й. Тук се съхраняваше непречистената вода от езерото. Другият резервоар беше пълен с вода, която вече беше пречистена върху ламарините, а през зимата с нея щяха да пълнят по-малкия резервоар от близо четири хиляди литра, поставен в сутерена, където живееха.
Момичето завинти обратно капачката и за минута седна отгоре, уморена само при вида на работата, която ги чакаше. Предната нощ не беше спала добре. Очите й гледаха пепелявите стени на сутерена, но виждаха само двата стълба дим в небето. Майка й въобще не мигна. Заслушана в потропването на пръстите й върху цевта на пушката, Лин полека се унесе. А сутринта, когато стана, майка й вече беше на покрива, вперила поглед в хоризонта, и чакаше мишената да се появи.
Лин прегази високата трева в двора, за да стигне до ръждивата антена отстрани на къщата, без да обръща внимание на тръните, които се закачаха по джинсите й. Когато се качи на покрива, кожата й беше покрита с тънък слой пот. Тя избърса няколко капки от очите си и се отпусна до майка си.
— Топло е.
— Тъкмо ден за пречистване — отвърна разсеяно майка й, без да откъсва око от мерника.
Лин свали пушката от рамото си и я вдигна пред себе си, за да види какво гледа майка й.
— Тази сутрин няма дим — отбеляза тя. — Мислиш ли…
Във въздуха се разнесе упорито бръмчене. Мускулите й се напрегнаха, но тя бе свикнала да борави с пушката, за да не натисне неволно спусъка.
— Какво е това?
Тънките устни на майка й се изкривиха надолу.