Тя се отправи към езерото под розовеещото небе. Беше втъкнала пистолет в колана си, но се радваше, че нищо — и никой — не скита в тревата. Безводната есен беше пресушила всичко и с всяко движение човек предизвикваше пукот и пращене, с които мигом известяваше за присъствието си. Видът на каменистия бряг не подобри настроението й. Новата линия от лъскави натрошени миди и дребни камъчета показваше колко е спаднала водата. Бялата дръжка на кофата блестеше съвсем близо до повърхността.
Лин се заигра с идеята да се наведе и да я сграбчи, за да пропъди завинаги скритата заплаха от близостта й. Но без нея беше изгубена. Всички езера си имат дъно; можеше само да се надява нейното да е още далеч надолу. Дори майка й да бе знаела дълбочината на езерото, никога не й бе казала. Дръжката на кофата беше единственият ориентир, който познаваше.
Обувката й затъна в прясната тиня по края на езерото, докато се мъчеше да се изкатери обратно по брега. Отлепи се звучно от калта и Лин политна напред, изливайки половината ледена вода върху крака си. „Кучи син!“, изкрещя тя единствената лоша дума, която бе чувала от майка си, и ядно ритна кофата, с което само разля още повече вода по себе си.
Мокра и нещастна, Лин напълни още две кофи и ги замъкна до къщата. Сутеренът я посрещна топъл и приветлив след мразовития есенен въздух навън. Тя отлепи мокрите дрехи от тялото си и ги накачи по гредите да съхнат, после облече сухи и напълни казана с вода. Зареди печката с дърва и погледна колко са останали. Малко. Почти никакви. Трябваше да внесе още преди мръкване, ако искаше да измие момичето, да изпере чаршафите и да останат достатъчно, за да се греят през нощта.
Хрумна й да събуди Луси и да я накара да помогне, но като видя малката ръчица, провесена от леглото, се спря. Беше тънка като съчка за разпалка. Накараше ли я да носи тежко, можеше да се скърши. Сети се, че ако започне да хвърля дърва през прозореца, ще я събуди, и реши да й даде още малко време да поспи.
Беше достатъчно студено, за да сложи ръкавици, които да пазят пръстите й от ледения метал на антената, докато се качва към покрива. На юг не се виждаше нищо. Лин отпусна бинокъла на гърдите си. Напоследък не бе чувала изстрели; мъжете не ловуваха, въпреки че преди три седмици отчаянието ги бе накарало да откраднат няколко консерви от едно малко момиченце и бременната му майка.
Нищо не се виждаше и откъм лагера на Речниците. Те отново бяха станали приятно безлични. Лин предпочиташе да не мисли за тях като за Илай и Нева. Особено когато не се виеше дим след толкова студена нощ.
Тя вдигна отново бинокъла и се огледа за Стебс, но не го откри. Ако беше отишъл за вода до мистичния си извор, можеше да го забележи на връщане. Мина половин час, но нищо не помръдваше. Лин разочаровано остави бинокъла на керемидите до себе си. Двайсетина минути по-късно в сърцето й пропълзя тревога. Ами ако беше зле? Дали не го бе дръпнала твърде грубо снощи? Може би беше наранила крака му?
В гората се мярна нещо червено и привлече вниманието й. Тя вдигна бинокъла на очите си. Стебс излезе от колибата си, като се прозяваше и протягаше. Потупа се няколко пъти по хълбоците и седна на големия пън до вратата си. Лин погледна слънцето. Беше почти десет часа.
— Мързелив задник — промърмори тя.
Долу се чу шумолене и се разскачаха смутени скакалци. Лин пусна бинокъла и грабна пушката, която висеше на рамото й. В следващия миг от тревата изскочи Луси, като размахваше отчаяно ръце срещу скачащите насекоми. В гърлото на Лин заседна буца.
— Ей! — извика тя. — Вече няма нужда да го правиш.
Луси вдигна поглед, но не я видя.
— Тук горе! На покрива.
Момиченцето закри очи срещу слънцето и й помаха.
— Какво да не правя?
— Да ядеш скакалци — обясни й Лин, докато слизаше по антената. — Тук имаме истинска храна.
Детето направи физиономия.
— Аз нямаше да ги ям. Кой яде скакалци?
— А… никой — измърмори Лин. Беше забравила, че момчето не й е признавало с какво я храни.
— Исках да наловя за теб — продължи Луси. — Илай казваше, че мама много им се радва и затова трябвало да хвана колкото мога повече. Помислих си, че и ти ще им се зарадваш.
— Ще се радвам, ако не изскачаш така от тревата. Не ме стряскай, когато държа пушка. Не искам да…
Тя млъкна; буцата беше станала твърде голяма.
— Какво не искаш?
— Не искам да те застрелям по грешка.
Заваля дъжд — дълго жадувана благодат. Преди години майка й се бе сетила да прокара водосток от покрива към банята. Нащърбеният край на ръждивата тръба беше запушен с парцал. Лин го издърпа и в кофата се изсипа ръждива вода, смесена с листа. Щом се избистри, тя я остави да тече във ваната, за да разреди горещата вода, която беше качила от сутерена.