Дъждът продължаваше да вали и да тропа ритмично по покрива. През малкия кръгъл прозорец се процеждаше оскъдна светлина. От купчината дрехи се изтърколи чифт обувки и падна на пода. Лин ги огледа, но после ги хвърли настрани. Краката на Луси на практика се бяха слели с обувките й; страните им отдавна се бяха прокъсали и пропуснали водата. Съдейки по състоянието на ходилата й, момиченцето не се беше оплакало и никой не се бе сетил да му каже да свали чорапите си и да ги изсуши.
Събра малка купчинка от топли дрехи — само два-три ката. Напомни си, че Луси не се е нанесла да живее тук и ще остане само докато… Докато какво? Погледът на момчето вчера ясно показваше, че майката на Луси няма да оцелее. Дали, щом се избавеше от ангажимента си, щеше да продължи по пътя си, или да остане да се грижи за малката? Лин не се бе замисляла повече, след като отстъпи пред умоляващите сиви очи на Илай, и отведе Луси. Изведнъж се ядоса на себе си, грабна два чифта топли чорапи от сандъка и тресна капака му.
На долния етаж кънтеше пронизителна песен, съпроводена от плискане на вода. Лин се поспря на прага; невъздържаните звуци на щастие бяха толкова непривични, че тя остави фалшивата непозната мелодия да изпълни ушите й като ромоленето на водата, стичаща се в бидоните. Един силен плисък, ясно говорещ за разхищение на вода, я накара все пак да открехне вратата на банята.
— Ей, време е да излизаш. Водата ще изстине, а само ми липсва да се разболееш. Освен това трябва да се погрижа за краката ти.
Настъпи дълго мълчание.
— Ще болят ли? Краката ми?
— Сигурно — отвърна Лин, като си спомни парчетата кожа, които се бяха отлепили заедно с чорапите.
— Мисля да остана още малко.
— Хайде — настоя Лин и влезе в банята. — Достатъчно дълго се кисна.
Крехкото телце на Луси се показа на повърхността на хладката вода. Ребрата й стърчаха толкова много, че водата течеше в браздите между тях. От краката й се бяха откъснали още парчета мъртва кожа и се влачеха от петите й. Лин я уви с кърпа, удивена от лекотата на телцето й. Сгушено в памучната си крепост, момиченцето се любуваше на новите дрешки, докато Лин пощеше косата му от мъртви въшки и гниди. В косата на Луси се беше зародила цяла цивилизация и почти целият следобед отиде в почистването й косъм по косъм.
Лин остави краката за последно, когато Луси вече се беше сгушила доволно в леглото в сутерена и похапваше царевица. Топлата вана, последвана от храна и запалено огнище, я унасяха в сън. Лин изчака малката да заспи, все така стиснала лъжицата в малките си пръстчета. Краката й бяха много зле. От отдавна спуканите мехури висяха парцали кожа, по-голямата част от лявата й пета беше покрита с гъбички, а ноктите й се бяха врязали навътре. Цяло чудо бе, че още можеше да ходи.
Първо падна мъртвата кожа. Крачетата на Лин потрепваха, но не усещаха болка. Содата за хляб, с която Лин поръси мехурите, предизвика леко похленчване, но и то бързо утихна. Ноктите обаче бяха истински проблем. Изрязването им щеше да бъде болезнено. Три от тях бяха възпалени от натиска, два бяха образували кисти, пълни с гной. Трябваше да изчака, докато дойде Стебс, за да я държи.
При оръжията имаше скрит малък запас от болкоуспокояващи, но Лин никога не се сещаше да ги използва. Някъде на възрастта на Луси беше получила ушна инфекция и тъпанчето й се беше спукало. Така се беше подуло, че от спукването се изля гной, кръв и малки парченца от самото тъпанче, но тя здраво стискаше зъби, защото знаеше, че само преди седмица майка й беше шинирала собствения си счупен глезен дори без ибупрофен.
При този спомен ръката й неволно се вдигна към ухото. Тогава майка й се беше ядосала. „Трябваше да ми кажеш — процеди тя, докато бършеше смрадливата гадост от лицето й, — щях да ти дам нещо."
Лин обаче беше полуглуха и почти не я чу. И двете пазеха болкоуспокоителните за по-трудни дни и по-страшни рани. Треската отмина, тъпанчето зарасна и лекарствата останаха непокътнати. Лин докосна един от инфектираните пръсти на Луси и детето простена в съня си. И то бе сторило същото: бе крило болката си, за да спести тревогите на близките си.
Лин зави малките бели крачета с одеялото и го подпъхна под петите й.
— Като му дойде времето, ще ти дам лекарство, мъниче — каза тихо тя. — Стигат ти толкова страдания.
10
Стебс дойде няколко часа по-късно, след залез-слънце. Луси се размърда в леглото от кънтенето на тромавите му стъпки в сутерена, но не отвори очи. Лин повдигна края на чаршафа, който съхнеше, закачен на гредите.