— Шшт — предупреди го тя и посочи малката издутина под одеялата. — Да не я събудиш.
— Извинявай — прошепна Стебс и й даде знак да го последва.
Лин взе пушката си и втъкна един пистолет в колана си. Навън гаснеше последната розовееща следа в небето. Стебс погледна нагоре към нея.
— Мислиш ли, че ще спи дълго?
— Не знам. Не съм имала много вземане-даване с деца.
Той изсумтя.
— Заспа веднага след банята — добави Лин. — А и не смятам да се бавим много-много при реката.
Завоалираният въпрос не получи отговор и тя погледна Стебс с крайчеца на окото си.
— Извинявай за снощи — промърмори тя накрая. — Увлякох се.
— Аз също — отвърна той.
Беше неин ред да изсумти. Двамата се загледаха за няколко минути в хоризонта на юг.
— Хубаво — рече тя накрая и преметна пушката си през рамо. — Да приключваме с тази работа.
Те тръгнаха към рекичката, като внимателно се вслушваха в нощните звуци около себе си. На пътеката имаше заспал енот. Като ги усети, той се изправи на задните си крака и се втренчи в тях, бърчейки нос, за да определи миризмата им.
— Пссст! — прогони го Стебс и енотът се отдалечи, несмутен от нашествието им. — Преди ги застрелвахме, ако се държат така. Означаваше, че са болни от гана.
— А този не е, така ли?
Стебс поклати глава.
— Съмнявам се. Просто не познава хората. Вече не се срещаме толкова често, както преди.
Двамата повървяха още няколко минути в мълчание.
— Почти стигнахме — каза Лин, като забеляза собствените си следи върху мокрия бряг. Очертанията им се виждаха, черни и кухи, дори в отмиращата светлина на сумрака. — Тук видях момиченцето.
— По-добре ти го повикай — предложи Стебс, — сигурно ще познае гласа ти.
— Не сме си говорили кой знае колко — отвърна Лин, — но вдигна ръце като фуния пред устата си. — Ехо, лагерът!
Отговори й само шумоленето на падащи листа и бързо припкане в храсталака наблизо.
— Опитай пак — каза Стебс.
Тя извика отново и този път дори подсвирна, но отговор не последва.
— Колко са зле? — попита Стебс.
Лин свъси тревожно вежди.
— Не чак толкова. Освен ако някой…
Пронизителен писък разкъса нощта. Двамата веднага се проснаха на земята и посегнаха към пистолетите в коланите си. Писъкът беше последван от дрезгав вик и вой от болка, преливащ в мъчителни хлипове.
— Жената — каза сериозно Стебс. — Ражда.
Лин стисна здраво пистолета, макар и да не знаеше с какво ще й помогне в тази ситуация.
— Какво ще правим?
Стебс се изправи тромаво на крака и изтръска сухите листа от бархетната си риза.
— Все нещо знам по въпроса — рече той. — Ако онова момче е толкова зелено, колкото казваш, съмнявам се, че ще помогне.
Лин продължаваше да лежи на земята и да се взира през листака, като че ли очакваше появата на враг.
— А аз какво да правя?
— Като начало стани — нареди й той и я дръпна да се изправи.
Когато се приближиха достатъчно, за да различат едва доловимите струйки дим от огъня, които се вдигаха към небето, Лин отново извика. Илай изскочи навън и се огледа във всички посоки.
— Момиче? Ти ли си?
Той вдигна един клон над главата си, в случай че не беше тя, но не успя да си придаде кой знае колко заплашителен вид. Оръжието му беше по-дебело от ръката.
— Боже, колко е хилав — промърмори Стебс.
— Идвам с един приятел — извика Лин, като едва доловимо се поколеба, преди да опише Стебс с тази дума.
Двамата прегазиха реката, за да стигнат до Илай. Момчето свали клона и се взря в мрака.
— Здравей, синко. Казвам се Стебс.
Младежът стисна протегнатата му ръка.
— Илай — каза кратко той.
— Това е Лин. Съмнявам се, че се е представила по име, когато сте се запознали.
Лин кимна на Илай от другата страна на огъня.
— Как е Луси?
— Много е добре. Майка й ли пищи така?
Илай кимна и посочи към подслона, но не каза нищо.
— Опитва се да стане отново майка ли? — попита внимателно Стебс.
— Цял ден е така. Не знам какво да правя. Бебето не излиза, а Нева е изтощена.
Откакто бяха дошли, в подслона бе настъпила предпазлива тишина. Веднъж Лин беше дебнала рис в гората. Майка й я беше изпратила за пуйка, но непознатата окраска привлече вниманието й и тя прие предизвикателството. Рисовете не се срещаха често и Лин разбра, че не са в нейната категория, когато излезе на една поляна, където трябваше да бъде животното, но от него нямаше и следа. Същото чувство изпитваше и сега: струваше й се, че я наблюдават неприятелски очи, прикачени на тяло, което бе готово всеки миг да я нападне.