— Не искаме да ви безпокоим — каза тя силно с надеждата гласът й да стигне до онези наострени уши. — Само да ви кажем, че Луси е добре.
Лицето на Илай посърна.
— Нали няма да си тръгнете?
— Задръж малко — Стебс се обърна към Лин. — Ако се нуждаят от помощта ни, трябва да им я дадем. — Очите на Лин се насочиха неспокойно към подслона, сътворен от Илай, но устата й остана затворена. — Първо, защо сте тук? Има достатъчно празни къщи, в които можете да се настаните, за да роди.
— Нева не иска. Наслушала се е на много истории как хората почерняват без вода, телата им се съсухрят и бавно умират.
— Случва се.
— Не ще да се отдели от водата. Вдигнах само временен подслон, но тя не иска да помръдне оттук.
— Не е толкова зле — успокои го Стебс, — въпреки че сигурно тече ужасно.
— Да, не е устойчив на дъждовете — призна Илай.
— Предполагам, че не задържа и топлина.
На светлината на огъня Лин забеляза руменината, която пропълзя по острите скули на Илай.
— Не, никак даже.
— Значи живееш с бременна жена и дете под наръч сухи клони до реката, въпреки че идва зима?
— Не знаех какво друго да направя — отвърна сподавено Илай, едва изричайки думите от отчаяние.
— Например да не оставяш най-параноичния човек в групата да взема решения? — предложи Лин, но самата тя се изчерви, когато Илай впери гневния си поглед в нея.
Стебс се покашля.
— Водата се носи. Уреждаш истински подслон с отопление и носиш вода. Няма лошо човек да стои край реката през лятото и есента. Но през пролетта ще ви удави, въпреки че през лятото може съвсем да изчезне. А ако останете през зимата, някоя сутрин, преди да излезеш при скъпоценната си вода, ще откриеш, че си замръзнал до смърт.
Илай стисна зъби. Лин достатъчно дълго бе живяла с човек с характер, за да усети, че фитилът му е на свършване.
— Боя се, че предложението идва малко късно — процеди момчето, когато от подслона се разнесе нов мъчителен стон.
Жената се опитваше да го потисне. По приглушения звук си личеше, че не иска новодошлите да разберат за болката й. Стебс светна фенерчето си и се приближи до входа.
— Искам да ви помогна. Не съм лекар, но съм видял раждането на доста ярета и неведнъж съм им помагал.
Той направи крачка напред, но политна назад и падна по гръб в калта, последван от пронизителен писък, наситен със страх и болка:
— Разкарай се от мен, шибан извратеняк! Илай! Илай, къде си?
Лин помогна на Стебс да се изправи и се заслуша в гласа на момчето, което се опитваше да успокои жената вътре. Понечи да се приближи, но и тя получи буца студена кал в лицето.
— Аз се махам — каза тя, но Стебс я хвана за ръката.
— Тя ражда. Не знаеш какво е.
— И не искам да знам — отвърна Лин, като потри окаляната си брадичка, но все пак спря.
Илай излезе навън.
— Каза, че ти можеш да влезеш. — Той посочи Лин. — Но не и Стебс.
— Глупаво решение — каза момичето. — Аз не знам нищо. А той поне е виждал как става.
— При козите — напомни Илай.
— Пак е повече от мен — възрази тя, но все пак се наведе и влезе в заслона.
Жената лежеше под купчина дрехи и се гърчеше от болка. Като разбра, че Лин е вътре, съзнателно се опита да я овладее, но ръцете й се впиха в земята от двете й страни. Вече беше изкопала дупки, които стигаха до китките й.
— Няма нужда да се срамувате от болката — каза Лин.
Черните очи я изгледаха презрително.
— Болка не е точната дума — процеди жената, а съвършените й бели зъби отхапваха всяка сричка. В този момент получи нова контракция и тя стисна юмруци в земята. Жилите на врата й изпъкнаха, устните й се разтвориха в мъчителна гримаса. Лин нямаше какво да стори, освен да чака да отмине.
— Направи нещо! — изсъска жената. По лицето й се стичаше пот въпреки студа; черната й коса се беше оплела на топки от мятането.
— Не мога — отвърна спокойно Лин. — Аз не знам нищо. По-добре пуснете Стебс да влезе.
— Няма да дам да ме докосне.
Лин не разбираше тази незаслужена омраза, но тихо изчака следващата контракция да отмине.
— Губя си времето с вас — осведоми тя задъханата жена и се надигна да си върви. — Трябва да се прибирам.
— Чакай! Ще го пусна — изпъшка Нева, сякаш им оказваше благоволение. — Само да го махне от мен.
Лин излезе навън и подаде фенерчето на Стебс.
— Твой ред е.
Той влезе вътре. От подслона се чу приглушен разговор, който секваше при всяка болезнена контракция.
— Какво мислиш? — попита Илай, когато очите им неволно се срещнаха над трепкащия огън.
Тя седна, преди да отговори.