— Не знам. Само че е изтощена, а това не е хубаво, докато бебето още не е излязло.
Илай кимна. Двамата замълчаха. След малко отекна нов вик, този път по-силен и отчаян, и момчето потрепна. Лин гледаше безстрастно огъня, в който Стебс бе сложил сухо дърво.
— Така трябва — каза тя.
— Какво значи това? — сепна се Илай.
— Да използваш сухи дърва — обясни момичето, като посочи огнището. — Ти слагаш зелени, а те вдигат повече пушек, отколкото да греят.
— Добре.
Отново настъпи мълчание, но сега беше неловко, след като вече веднъж се бе опитала да го наруши.
— И одеялата ли ви взеха? Онези мъже?
— Да. — Гласът на Илай беше дрезгав от рядката употреба. — Да — повтори той вече по-ясно. — Одеялата и храната. Отидох да потърся нови в една къща, но всичко беше обрано. Повечето дрехи също липсваха, освен едни страшно големи. Взех ги за завивки за Нева и Луси.
— Лин, ела тук — извика Стебс.
Тя се приближи предпазливо до входа.
— Вземи това — каза той и й подаде един вързоп. — Зарови го.
Лин плахо пое мръсната риза, смутена от топлината, която лъхаше от нея, и погледна въпросително Стебс.
— Мъртвородено. — Той я прегърна през раменете и я приближи до себе си. — Отнеси го някъде и го погреби. Майката не е много добре.
— Ще оживее ли?
— Не е много добре тук. — Той посочи слепоочието си, после сърцето си. — И тук.
Лин взе вързопчето под мишница. Илай я последва надолу по реката, замаян и мълчалив. Тя нямаше представа как ще изкопаят гроб в замръзналата земя без лопата, но Стебс беше зает с майката. На едно място брегът се издигаше до височината на рамото, а горе се откриваше малка полянка, оградена от планински ясени. Тя се изкачи до нея.
— Това място се намира лесно, ако поиска да дойде — обясни Лин. Илай само кимна, стиснал здраво фенерчето. — Освен това брегът е достатъчно висок, за да не го отмие водата напролет.
Момчето не отговори. Лин положи вързопчето на земята, без да обръща внимание на влагата, която бе пропила в собствените й дрехи.
— Намери ми голяма, заострена пръчка.
Благодарен за възложената задача, Илай изчезна в мрака.
Лин изчака очите й да свикнат с лунната светлина и слезе отново на брега да потърси камъни. Двамата се срещнаха пак на полянката. Илай започна да удря земята с пръчката, отваряйки малки рани в пръстта. Щом успя да прокопае бразда, Лин се зае да я разшири с един плосък камък.
— Няма да можем да изровим дълбока дупка каза тя, — но ще го покрием с големи камъни, за да е на сигурно място.
— То?
— В смисъл?
— Момченце ли е?
— О! — Лин се замисли. — Всъщност не знам. Стебс не каза.
Илай се поколеба, после разви неподвижния вързоп. Лин отмести поглед, съсредоточена върху собствената си задача.
— Права беше — каза той след секунда. — Момченце е.
Тя изсумтя, не знаейки какво да каже. Илай отново уви телцето.
— Вече е изстинал.
Ръцете му се спряха за миг над малкото пашкулче, което доскоро бе пазило топлината на телцето, преди нощният вятър да я изтръгне от него.
— Брат ми винаги е искал да има син.
— Ще си има друг. Ела да ми помогнеш.
Час по-късно Илай положи племенника си в малкото гробче, което бяха успели да изкопаят, и двамата с Лин го затрупаха с камъни.
— Няма — каза момчето изневиделица.
— Какво няма?
— Брат ми. Да има друг син. Той умря.
— О! Съжалявам.
Двамата погледаха мълчаливо каменната могила.
— Май трябва да кажем молитва на Господ или нещо такова — продума Илай след малко.
— Какво на кого да кажем?
— Все едно. Просто ми се струва, че трябва да кажа нещо над гроба.
Лин стоеше до него в тъмнината и усещаше топлината от тялото му, която рязко контрастираше със студа наоколо.
— Може аз да кажа. Ако искаш.
Той кимна. Лин си пое студен въздух и заговори.
Въпреки нощната тъма тя усети втренчения му поглед върху себе си.
— Това е Уилям Бътлър Йейтс — каза Илай. — Откъде, по дяволите, знаеш Йейтс?
— Мога да чета и имам книги — отвърна тя сухо.
Когато се върнаха в лагера, намериха Стебс да седи до огъня и да притопля супата, която беше донесъл.
— Тя е добре — обясни той на Илай. — Но трябва да й намериш свестен подслон. Тук ще сте мъртви до месец.
— Какво предлагаш? — отвърна младежът. — Няма да иска да си тръгне оттук, особено сега.
Образът на малкия самотен гроб под лунната светлина остана неизказан.