— Ако искаш, продължавай без мен — каза той. — Знам, че бързаш да се върнеш при…
— Луси — довърши Лин, като го подхвана под ръка. — Така е.
Стебс се облегна на нея.
— Щях да кажа „при езерото“.
— Да, това също. — Тя направи крачка назад, за да му освободи повече място за движение, без да обръща внимание на учудения му поглед. — Ще се оправиш ли?
— Трябва само да го раздвижа.
Лин вече тичаше към дома си.
— Ще те проверя! — извика тя през рамо и хукна през тревата, внезапно изпълнена с тревога.
Беше на седем, когато една нощ майка й я остави сама, за да иде на лов. Беше прекалено малка, за да носи големите парчета месо. Майка й обеща, че ще се прибере на другия ден. Появи се привечер, теглейки подире си импровизирана шейна, натоварена с месо. Лин надяна смела физиономия и заяви, че всичко е наред. Не искаше да признае пред коравата си като скала майка, че тази нощ бе научила какво означава страх.
Сутеренът бе единственият дом, който познаваше, но дори той не й вдъхваше сигурност, когато се събудеше, без да чуе ритмичното дишане на майка си. Всяко тъмно кьоше криеше непознати звуци, всяко шумолене вещаеше неизвестна заплаха. Как ли щеше да се почувства Луси, за която всичко това бе ново и непознато, ако се събудеше в тъмното и откриеше, че е сама?
Лин открехна вратата на сутерена и притаи дъх, за да се ослуша. Чу тихото, ритмично дишане на Луси; детето спеше спокойно. Лин взе пушката си и се качи на покрива, за да провери какво става със Стебс.
Видя го да куца през полето с тояжка в ръка и я загриза чувство на вина. Трябваше да му помогне да се прибере в колибата си. Когато Стебс стигна до камъка, тя свали пушката. Той си почина за малко, а после продължи към дома си през полето, осеяно със скелетите и съхнещите жили на койотите.
Имаше време да дремне няколко часа. Промъкна се тихичко до леглото си, за да не събуди Луси, и легна с лице към стената. Кошмарите не бяха новост за нея, въпреки че будният живот й предлагаше достатъчно отвратителни образи и не беше честно да се промъкват и в сънищата й. Смъртта на майка й обаче се връщаше всяка нощ и се разиграваше с такива детайли, че можеше да преброи зъбите на Голямото копеле, впити в шията й.
Лин затвори очи, готова отново да види кръвта по тревата или малката самотна могила от камъни край реката. Вместо това обаче зад клепачите й изплува лицето на Илай, потрепващо на светлината на зле стъкнатия огън. Докато се унасяше в сън, тя се взираше в него така, както никога не би си позволила наяве.
Разбра какво е имала предвид майка й за мъртвото момче, чиито обувки беше взела. Белязан от дългото гладуване, Илай излъчваше младост, макар и да нямаше бузите на младежа, когото беше застреляла. Лин си представяше лицата и на двамата и се опитваше да разбере какво ги прави толкова различни. Накрая реши, че просто й е по-лесно да гледа Илай.
За първи път от смъртта на майка си насам Лин сънува друго лице, освен нейното.
Чувството на отговорност я събуди от дрямката и тя се зае с утринните си задачи. Липсата на сън в съчетание с непознатите емоции бяха размътили главата й и притъпили всяка мисъл в съзнанието й. Което беше добър начин да се затриеш. Празните кофи се блъскаха в коленете й, докато уморено се влачеше към езерото, твърдо решена да изтрие хлъзгавите чувства и да се фокусира върху действителността.
Лин познаваше чувството на вина отпреди — изпитвала го бе, когато не успееше да изпълни някоя проста задача, възложена от майка й, или пийнеше една глътка повече от пречистената вода. Смазващата тежест на ролята, която бе изиграла в смъртта на майка си, не я напускаше, като тъмен облак, който следваше мислите й през деня и тътнеше буреносно в кошмарите й през нощта.
А ето че започваха да я бодат и по-малки игли от вина. Пред очите й мина образът на Стебс, подпрян на камъка в полето, и тя се опита да се отърси от него. Честната сделка с обработка на еленското месо срещу претърсване на лагера на Речниците беше прераснала в каша, която й донесе повече работа, отколкото имаше преди. Но по някаква причина, вместо да се ядосва, че се е насадила на пачи яйца, тя се чувстваше виновна, че не му помогна и го остави да се прибира сам вкъщи.
Трябваше да му бъде ядосана, задето самоволно предложи помощ на Илай и Нева от името и на двамата, мислеше си горчиво тя, докато потапяше първата кофа в ледената вода. Стебс като че ли беше решил, че Речниците са тяхна отговорност, а Лин всъщност не беше сигурна, че и тя не мисли така. Оставени сами на себе си, те щяха да са мъртви още преди зимата. Двамата със Стебс имаха шанса да предотвратят тази участ.