Коремът й се сви от първите нотки на съмнение. Тъмните, свещени стени на хамбара я успокоиха и тя вдиша въздуха им — застоял и влажен, дъхтящ на разлято масло и призрака на бензин. Над всичко това усещаше уханието на водата; носът й долавяше миризмата на оцеляването. Знаеше какво би направила майка й: нищо. А до малкия гроб под ясените щяха да се появят още два големи.
Лин бързо изля втората кофа в резервоара, за да пропъди тази мисъл. После дълго стоя неподвижна, загледана във вълнистото си отражение във водата, чак докато повърхността й се успокои.
Луси се събуди и видя новата си закрилница да седи на отсрещното легло със скръстени ръце и зареян поглед. Протегна се лениво, наслаждавайки се на миризмата на чистата си коса и меките одеяла на гърба си. Топлината я унесе отново, но ръцете й напипаха нещо непознато: червено плюшено кученце, протрито от дългогодишни игри.
— Какво е това?
— Нищо особено. Намерих го на тавана и ти го донесох — отвърна Лин.
Луси погали меката червена козина и твърдата пластмаса на черното носле и очичките.
— Твое ли е било? Как се казва?
— Наричах го просто Куч.
— Куч — повтори Луси, като вдигна големите му уши и ги пусна върху лицето си. — Не те бива много с имената.
— Някога имах истинско куче. И на него му казвах Куч. Нямаше нищо против.
Луси подхвърли играчката във въздуха.
— Какво стана с него?
— Не искаш да чуеш — рече Лин, като ловко се пресегна и улови животинчето.
Момиченцето протегна ръце, размахвайки пръсти да хване подаръка си.
— Може ли да го кръстя Червения куч?
— Можеш да го кръстиш, както си искаш — отвърна Лин и пусна кученцето върху гърдите на детето. Луси го прегърна с всичка сила. — Вече е твой.
Тя се сгуши отново под завивките, стиснала новия си прекръстен любимец в ръце, и се унесе в сън, докато галеше с пръсти ухото му.
— Може ли да те питам нещо?
Луси се сепна.
— Аха?
— Аз хубава ли съм?
Детето кимна енергично със златните си къдрици.
— Много даже — измърмори то в отговор.
Настъпи тишина, нарушавана единствено от равномерното дишане на Луси.
— Ха — рече накрая Лин сама на себе си. — Кой да предположи?
11
Беше паднала убийствена слана. Утринната роса се бе превърнала в мъртвешка ледена кора, която бе принудила насекомите да замлъкнат. Режещият въздух разкъсваше дробовете на Лин и тя закопча ципа на гащеризона си до врата. До нея вярно крачеше неузнаваемата Луси, нахлупила голямата шапка до очите си и увила шал около носа си.
— Какво ще правим днес?
Гласът й беше заглушен от слоевете плат, с които я беше покрила Лин, преди да изкара нежната й кожа на студа навън.
— Трябва да внесем дърва вътре. Ако краката те заболят, може да поседнеш.
С течение на времето Луси се оказа по-скоро помощница, отколкото бреме. Лин бързо разбра, че безкрайната й енергия и любопитство могат да бъдат много полезни. Дребните задачи като събирането на разпалки и проверяването на запасите от пречистена вода скоро я отегчиха и Лин започна да й поверява повече работа. Крачетата й още се възстановяваха от врасналите нокти, но процесът вървеше по-леко, отколкото Лин беше очаквала.
Бе помолила Стебс да й помогне, защото очакваше плач, молби и въобще съпротива от страна на Луси. Идеята й да държи здраво детето, докато тя изреже ноктите, беше посрещната с повдигнати вежди и предложение първо да опитат по-ненасилствен подход. След търпеливото му внимателно формулирано обяснение Луси се остави благосклонно в ръцете му, като само в най-тежките моменти изкривяваше лице и заравяше глава в скута на Лин. Имаше сълзи, но без рев. След операцията Лин притъпи пулсиращата болка с малко аспирин, след като успя да се пребори с капачката. Не беше отварян от години.
Лин се чудеше дали да позволи на Луси да помогне за дървата. Само да изпуснеше някоя цепеница, щеше да си навлече непоносима болка. Луси обаче бе твърдо убедена, че скуката е по-лоша от разкървавен пръст, и сама се съгласи да сложи три чифта чорапи и едни стари ботуши на Лин. Ето че сега тя крачеше до нея към хамбара, изпълнена с любопитство.
— Добре — каза Лин, като отвори вратата. — Тук има една количка, с която може да обиколиш двора и да събереш съчки и други неща, които да използваме като подпалки, ако ни свършат въглищата.
Луси спря намясто и веждите й се сплетоха.
— Това не е нова работа. Ти каза, че имаш нова работа за мен.
— Сега свикни с количката.
Този вдъхновен проблясък бе осенил Лин предишната вечер, когато забеляза старата червена количка, подпряна в тъмното кьоше, докато събираше вода.