— Това е стара работа, само нова количка. Искам да ти помагам за дървата.
— Ти ми помагаш за дървата — настоя Лин, като дръпна количката от мястото й. — Подпалките са дърва.
Луси измърмори нещо под носа си, но нищо не се чу от шала, който покриваше устата й. Тя хвана количката за дръжката и я затътри намусено през вратата. Колелата скърцаха недоволно. Лин я предупреди да не излиза от двора и се отправи към купчините с дърва от източната страна на къщата.
Щяха някак си да изкарат зимата. Сутеренът задържаше добре топлината, особено след като свали вълненото одеяло към килера. Но нямаше да останат кой знае колко дърва, на които да разчитат другата есен, така че със сигурност трябваше да насече през лятото. Не знаеше само как ще излиза от къщата, за да го прави. Не можеше да оставя езерото без надзор. Вероятно щеше да се наложи отново да си разменят услуги със Стебс. Колкото и да не й се нравеше мисълта да се среща с него и да го моли за помощ, чувството на срам, което обикновено изпитваше в такива ситуации, малко беше поутихнало.
Самодостатъчността беше мантрата на майка й. Нищо не беше по-важно от тях самите и тяхната собственост. Да прибере Луси у дома, противоречеше на всичко, на което Лин беше научена, но да я остави да умре край реката, противоречеше на нещо, което тя просто знаеше и нямаше нужда никой да я учи на него. Сподели мислите си със Стебс, когато приключиха с крачетата на Луси, и той й каза, че това е съвестта й, която я навежда на правилното решение.
Съвестта беше нещо ново за Лин, но тя започваше да се съмнява в нея, като гледаше начупеното дете, което хвърляше съчки в ръждивата червена количка. Луси трябваше да си върви. Илай и Нева вече имаха подслон. Няколко дни по-рано Луси беше дотичала долу при езерото, награбила наръч пръчки, които заплашваха да извадят очите й, ако паднеше.
— Лин, по пътя се задава камионче!
Безумните й думи накараха Лин да скочи на крака и да грабне пистолета си в ръка. Двете заедно хукнаха към покрива, а когато Луси се стъписа на шест метра височина, Лин нетърпеливо я потупа по гърба. Звукът от двигателя се чуваше ясно в студената утрин и Лин се упрекваше, че не го е забелязала по-рано. Мислите й бяха заети от дръжката на кофата, която трябваше вече да е потънала дълбоко под повърхността на водата, а стоеше на сантиметри от нея.
Шумът от мотора се усили и Лин видя, че Луси е била права. По пътя приближаваше пикап, а Стебс седеше на волана. Когато я подмина, мерна в багажника му моторен трион и суров дървен материал. Той весело й помаха и вдигна престорено ръце, че се предава пред оръжието й. Луси подскачаше и възторжено махаше с ръка.
— Какво прави? — попита тя.
— Май ще строи къща на майка ти.
Луси се изправи на пръсти, за да проследи с очи Стебс, докато се отдалечаваше по пътя.
— Той е същински магьосник, нали?
— Прилича — усмихна се насила Лин.
Нищо не можеше да убеди Лин да посети новия подслон до реката. „Сигурна съм, че е страхотен", каза тя на Стебс, докато вечеряха заедно в сутерена. Той беше донесъл фасул и беше предложил на Лин да й помогне да нарежат еленското месо. Стори й се невъзпитано да го отпрати, без да му предложи топла вечеря. Месото беше замръзнало, но успяха да отрежат няколко парчета, които да приготвят с боба на печката. Луси седеше на леглото си и обираше с пръст последните остатъци от буркана с фасул.
Стебс я погледа за малко, после продължи.
— Повече от страхотен е. Мъничък, защото трябваше да го сглобим набързо, но Илай даде добра идея. Направихме повдигната ниша, в която да спят, за да не се налага да прибират завивките всяка сутрин. Не стана лесно, но беше разумно решение, защото мястото бездруго е тясно.
Лин гледаше навъсено чинията си. От мисълта как Нева и Илай спят сгушени на тавана я свиваше под лъжичката, но не от глад.
— Този Илай е работяга. Дай му малко храна и веднага ще я преобразува в мускули. Казвам ти, Лин, няма да го познаеш, като го видиш.
Тя изсумтя и се втренчи в храната си.
— Извадих късмет и намерих една стара печка на бунището. Не е особено красива, но е достатъчно малка.
Той отхапа парче еленско и го задъвка. Лин беше признателна за кратката тишина.
Стебс преглътна.
— Изрязахме дупка в тавана, сложихме тръба и всичко пасна идеално. Само че няма врата. Печката, не къщата. Предупредих ги да внимават за искри, докато не я оправя.
— Ти да я оправиш?
— Да, защо не? — Той отхапа ново парче месо, но продължи да говори с пълна уста. — Нямам друга работа. Ти никога не молиш за помощ.