— Не ми трябва.
— Виждам. — Стебс махна към добре заредения килер и пълния резервоар с чиста вода. — А когато малката госпожица се махне от главата ти, съвсем няма да съм ти нужен.
— Да се махне от главата ми?
— Ами да. — Той изтри устата си с ръкав. — Вече си има истинска къща, където е и майка й.
— Аха, майка й. Която веднъж не е попитала за нея.
Гневът й изненада и нея самата. Трябваше да положи усилия, за да сдържи думите и тона си.
— А ти откъде знаеш? Не им гостуваш често. Нева може да си е изплакала очите за дъщеричката си.
Лин го погледна студено над празните чинии.
— Хващам се на бас.
Стебс хвърли око на Луси, която беше заета да бие консервата с пръчка.
— Не, не плаче. Но и не го приема леко. Жените невинаги показват емоциите си. Тя е изгубила едно след друго дома си, мъжа си и бебето си. Ако начинът да се справи, е като стои до реката и мълчи, нейна си работа.
Лин присви очи.
— Ти я харесваш.
— Хубава е — защити се Стебс.
— И безполезна.
Двамата се гледаха сурово, без да кажат нищо. Мълчанието им продължи достатъчно, за да забележи Луси. Тя подритна консервата към мястото, на което двамата седяха по турски на земята.
— Просто мненията ни с младата дама се различават — отвърна Стебс и се надигна тромаво от пода. — Май е време да си вървя. Благодаря за вечерята.
— Ти я донесе — отвърна Лин намусено. Независимо от всичко, не можеше да допусне да й благодари за собствената си храна.
Стебс въздъхна и намигна на Луси.
— Все пак благодаря. А ако случайно ти дойде на акъла да се разходиш в онази посока, там има поне една особа, която според мен няма нищо против да те види.
— Не мога да оставя езерото — отвърна Лин, като пропусна намека за Илай, въпреки че бузите й поруменяха. Надяваше се в сутерена да е достатъчно сумрачно, за да не се забележи.
— Това е проблемът, така ли?
— Онзи път имах късмет. Но не мога да разчитам на това. — От онази нощ, в която двамата със Стебс отидоха да изродят бебето на Нева, бяха минали няколко дни, но още я преследваха кошмари какво можеше да се случи в нейно отсъствие. — Няма да посмея да го направя отново.
Стебс се замисли.
— Добре. А какво ще кажеш да ги поканя тук? Нещо като тържествено изпращане на мъничето, когато му дойде времето?
— Става. Когато му дойде времето.
Времето минаваше бавно. Дните ставаха по-къси и слънцето описваше дъгата си от единия хоризонт до другия толкова бързо, че Лин трудно успяваше да свърши работата си навън по светло. Луси с радост й помагаше и въпреки че вътре бяха натрупали достатъчно подпалки за две зими, Лин не я спираше. Добре знаеше, че следващият им враг ще бъде скуката. Студът щеше да ги затвори вътре, където часовете щяха да се нижат едва-едва.
Тя спря да събира вода. С всяка следваща кофа дръжката плуваше все по-близо до повърхността. Лин се успокояваше, че докато остава потопена, всичко е наред. За момента нямаше страшно: резервоарът с чиста вода в сутерена беше пълен, големите резервоари в хамбара — също, а благодарение на големия си обем нямаше опасност да замръзнат. Бъдещето беше това, което я плашеше: вероятността за безснежна зима, последвана от суха пролет. Липсата на сняг значеше липса на вода от топене.
Езерото не се захранваше от подпочвени води и разчиташе на дъждовете и стопените снегове. А дъжд не беше валял от седмици.
Лин затвори вратата на хамбара след себе си, попивайки за последно миризмите. В резервоара в сутерена имаше почти четири тона вода. Като се имаха предвид задачите й през деня, можеше и да не успее да отиде до хамбара за нова вода през следващия месец. Лин щракна двойния катинар на вратата, както правеше майка й всяка година преди неумолимото нашествие на зимата. Преряза я отчаян спазъм от мъка. Много по-лесно беше, когато имаше кой да й казва какво да прави, как да оцелява. Сега беше сама, натоварена с отговорности, които не беше търсила.
Луси реагираше добре на студа, увита в старите дрехи на Лин. Тя тичаше с часове във високата трева и се радваше на пращенето на сухите стъбла, които се скършваха под нозете й. Не след дълго в неподдържания двор се появи лабиринт от следи, които ясно си личаха от покрива. Луси си играеше часове наред с Червения куч; строеше му малки къщички от пръчки, които биваха разрушавани от въображаеми природни бедствия. Искаше да имитира наводнение, но Лин не й даде вода, така че се задоволи с торнадо и духа с всички сили, докато лицето й се зачерви.
Тъкмо събаряше третата къщичка тази седмица, когато нещо на изток се раздвижи и привлече вниманието на Лин.