— Луси! В къщата!
Момиченцето скочи на крака и хукна към дома, без да задава въпроси.
Лин се взираше през мерника, но не виждаше нищо. Дивите животни бяха започнали да се връщат в полето, където беше изпозастреляла койотите, но напоследък не беше мяркала диви кучета. Проследи пътя с очи, като се молеше високите треви да се разделят, за да го види по-добре. Следващият повей на вятъра ги разтвори достатъчно, за да зърне една неестествена синкава сянка, която се приближаваше към къщата.
Сърцето й примря, цевта на пушката подскочи. Непознати, които вървяха така открито по шосето, със сигурност бяха опасни. Майка й я беше научила, че хората, които не се крият, смятат, че другите трябва да се страхуват от тях, и е най-добре да бъдат застрелвани от разстояние. Пръстът й светкавично намери спусъка, но тя не го дръпна, а бавно изпусна въздуха от дробовете си. Мъжът се беше скрил зад храсталаците в канавката, но вятърът носеше странни звуци.
Подсвиркване.
— Може ли вече да изляза? — чу се плахото гласче на Луси под стряхата. Лин се стресна и изпусна пушката. Изпотената цев се удари в керемидите и тя инстинктивно запуши уши, но изстрел не последва.
— Влизай вътре, Луси! — изсъска тя и избърса ръцете си, за да хване по-добре пушката. — Луси — изръмжа тя по-силно, когато не чу задната врата да се отваря. — Вътре. Веднага.
Заповедта й бе посрещната с мълчание и ужасът й нарасна.
— Луси?
— Кой свирука така? — Тънкото й гласче звучеше любопитно, но уплашено. — Ти не правиш така.
Лин се надигна и бързо слезе по антената, стиснала пушката с лакът. Невъзможно бе да държи мъжа на мушка, докато Луси стоеше на открито и рискуваше да бъде забелязана всеки момент. Тя стисна момиченцето за ръката и го завлече вътре, докато Червения куч се влачеше от другата му ръка. Но когато стигнаха до площадката и Лин сви надясно, вместо да тръгне надолу по стълбите, протестите на Луси замряха и тя на свой ред стисна ръката й, стъписана от факта, че се качваха на горния етаж.
Лин я заведе в дневната, чиито прозорци гледаха към пътя само на три метра от тях. Тя тихичко открехна прозореца, колкото да мушне цевта. Луси приклекна до нея с разширени очи.
Свирукането се чуваше много по-силно. Мъжът бавно приближаваше, куцайки по боси крака по неравния чакъл, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, за да ги скрие от хладния вятър. Нищожните му мускули едва-едва изпъкваха под тънката настръхнала кожа. Въпреки всичко той не спираше да си подсвирква и на всяка провлачена стъпка издухваше въздуха между зъбите си, макар да личеше, че едва диша.
Лин си пое въздух, издиша част от него и се взря неподвижно в мерника. Изведнъж усети ръката на Луси върху своята. Топлината на малките пръстчета попиваше в кожата й.
— Изглежда самотен — каза малкото момиченце и Лин отново изпусна въздуха от гърдите си.
— Естествено, че е самотен — сопна се тя, като се отдръпна от мерника. — Нали е сам. Сега стой тихо и не ме докосвай една минута.
Луси я стисна още по-здраво за ръката.
— Нали няма да го застреляш?
— Аз… — Момиченцето я гледаше с големите си питащи сини очи, мушнало Червения куч на сигурно място под лакътя си. — Аз така правя, Луси — каза тя меко. — Така се грижа да оцелеем.
— Но той не ни заплашва — възрази Луси, сключила озадачено тъничките си вежди над малкото си носленце. — Нищо лошо не е направил.
— Не знаем това.
Долната устничка на Луси щръкна по начин, който Лин добре познаваше.
— Тогава го питай.
— Какво?
— Няма да ти позволя да го застреляш, докато не разбереш със сигурност, че е лош човек.
— Ти се шегуваш.
Луси скръсти ръце и властно повдигна едната си вежда — най-силното ехо от Нева, което Лин бе виждала досега у нея.
Свирукането беше спряло. Лин надникна през прозореца и видя, че непознатият стои точно пред къщата, загледан в купчината прясно нарязани дърва.
— Май знае, че сме тук. Ти стой вътре — каза тя, като на всяка сричка я почукваше по носа, за да подчертае важността на думите си.
Предната врата не беше отваряна от години и пантите изскърцаха, докато Лин я отваряше навътре. Сърцето й се беше качило в гърлото от страх. Верандата беше посипана с купчини гниещи листа. Лин ги заобиколи, без да сваля очи от лицето на мъжа. Той подскочи, като чу скърцането на вратата, но сега стоеше присвит на студа, вперил поглед в пушката й.
— Къде отиваш? — попита тя със свит корем; всеки мускул в тялото й се мъчеше да я спре, преди да е нарушила правилата на майка си.