Мъжът вдигна очи към лицето й и посочи с брадичка на запад.
— Някъде натам.
Лин облиза устни, за да прикрие раздразнението си.
— Питам защо натам. Мисля, че е ясно.
На устните на непознатия трепна усмивка и тя забеляза, че макар лицето му да беше покрито с фини бръчки като на Стебс, по косата му нямаше и следа от прошарено.
— Отивам натам, защото е обратната посока на тази, от която идвам. И бързам да се махна оттук.
Лин стисна още по-здраво пушката си и пристъпи напред.
— Къде са обувките ти?
— Взеха ми ги — отвърна той кратко и Лин забеляза как погледът му се стрелна над рамото й, привлечен от движението на Луси пред прозореца. — Сама ли си тук, момиче?
— Не. Живея с баща си.
— И той праща теб да проверяваш непознати мъже?
— Аз съм по-добра с пушката.
Той погледна ръцете й, които уверено държаха оръжието.
— Вярвам ти.
Двамата се спогледаха предпазливо; после духна вятър и той пъхна ръцете си още по-дълбоко в джобовете си и се обърна настрани, за да се скрие от порива.
— Кой ти взе обувките? Друг скитник ли?
— Аз не съм скитник. Поне не бях допреди няколко дни. Много добре си бях даже, като теб.
Погледът на Лин се спусна към кървящите рани на нозете му и калта, засъхнала между пръстите му.
— Какво стана?
— Всичко ми взеха през нощта. — Докато говореше, гледаше на изток, като че ли думите му можеха да стигнат до онези, които му бяха причинили това. — Нападнаха ме един камион мъже и ми взеха пушката, якето, обувките и всичко от къщата, което можеше да им влезе в работа, пък и разни неща, които не бях използвал бог знае откога. Натовариха всичко на камиона и ме оставиха да им дишам праха.
— Не можа ли да останеш и да се съвземеш?
Той поклати глава, забол поглед в земята.
— Остана ми само покривът над главата, а такива има много. Реших, че мога да си намеря нещо друго — може би къща, в която са останали нарязани дърва и някоя и друга консерва в шкафа.
— Не си мисли, че щом те питам за историята ти, имам желание да участвам в нея — отбеляза студено Лин.
Мъжът вдигна ръце.
— Нищо подобно не съм си помислил. Както виждаш, не съм в състояние да ти взема каквото и да било.
— Хубаво. — Лин отстъпи назад, без да сваля съвсем пушката. — Сега ще вляза вътре, а ти искам да седиш тук…
— Да стоя, искаш да кажеш.
На устните му отново трепна усмивка и Лин едва се сдържа да не се усмихне в отговор.
— Все тая — каза тя без сянка от сподавения хумор в гласа си. — Ей сега се връщам.
Тя влезе в къщата и затвори вратата след себе си.
— Луси — прошепна тя, — изтичай долу в сутерена и донеси обувките и якето на майка ми.
— Дето стоят до моето легло?
— Да, донеси ги. Бързо, аз ще го наблюдавам.
Луси хукна, видимо притеснена, че благоразположението на Лин може всеки миг да се изпари. Върна се задъхана, мъкнейки тъмносиньото подплатено яке на майката на Лин и обувките, които висяха на едната й ръка. Лин мълчаливо ги взе, без да обръща внимание на миризмата на майка й, която за миг се разнесе от тях. Когато отвори вратата, непознатият се беше присвил от студа; вените на ръцете му се бяха превърнали в плоски сини линии. Лин отиде до края на верандата и хвърли обувките и якето на вятъра. Дясната обувка се завъртя над лявата и падна в краката му.
— Майка ми не беше едра жена, но ти също не си висок. Може да ти станат — каза тя сподавено, стиснала зъби, за да задържи емоциите, които заплашваха да изригнат и да я пратят подир якето. То бе толкова тясно свързано с мисълта за майка й, че не можеше да си я представи без него.
Мъжът предпазливо се наведе, без да сваля поглед от Лин, като че ли очакваше да му погоди номер. Тя не помръдна, свалила пушката надолу, и той изсумтя признателно, когато от една от обувките се изтърколи чифт чорапи, сгънати на топка. Якето му теснееше в раменете, но ръкавите бяха достатъчно дълги. Той приседна, за да върже обувките си; докато гледаше как възрастният човек извършва сутрешния ритуал на Луси, въпреки че вкочанените му ръце не бяха уверени като нейните сръчни пръстчета, Лин изведнъж се почувства като негова закрилница. Тя се покашля.
— Стават ли?
Мъжът се изправи, за да изпробва обувките.
— Да, благодаря. — Очите му за първи път срещнаха нейните. — Може би спаси живота ми.
— Имам дългове за изплащане.
Той кимна, като че ли я разбра, и отново погледна на изток.
— Не знам дали си сама, момиче, но внимавай. Онези мъже ми взеха всичко, а от теб може и повече да вземат.
— Мога да се грижа за себе си. По-добре тръгвай.