— Късмет — пожела й той, вдигнал два пръста за поздрав, и продължи на запад. Обувките му се провлачваха по земята, докато се опитваше да свикне с тях.
Лин влезе вътре и приклекна до Луси пред прозореца. Момиченцето се гушна в извивката на тялото й. Тя го прегърна и топлината му запълзя нагоре по ръцете и в гърдите й, където сърцето й още тъгуваше по загубата на майка й. Луси извърна глава към прозореца и стъклото се изпоти от дъха й. Тя проследи с очи непознатия, докато не се скри от погледа й.
— Късмет, господине — каза тя, изпълнена с детска надежда.
12
Мрачният призрак на непознатия пътник следваше Лин дни наред. Ако наоколо наистина имаше хора, които грабеха и крадяха, нейната къща щеше да бъде примамлива цел. Образът му обаче беше избледнял в съзнанието на Луси, чиито препускащи щастливи мисли бързо заличаваха всеки намек за отчаяние в света. Дългите дежурства на Лин на покрива бяха безинтересни, а игрите с Червения куч бяха изгубили първоначалното си очарование.
— Лииииин… — Пронизителното й гласче се донесе с лекота до покрива в студения есенен въздух. — Скуууучно ми еееее…
Лин откъсна око от мерника.
— Почети си книжка или нещо такова.
— Не мога да чета сама, забрави ли? А и ти имаш само големи вмирисани книги с поезия. Без картинки.
— Имам и поредица от енциклопедии. В тях има картинки — възрази Лин, но в отговор чу само специфичен звук, напомнящ на пръцкане, и последван от кикот.
— Може ли да ида при Стебс?
— Не, няма да минаваш сама през полето.
— Тогава и ти ела с мен.
Лин въздъхна и остави пушката. Луси беше излязла толкова далеч на двора, че я виждаше от покрива. Тя се взря в негодуващото й личице.
— Казвала съм ти — не мога да оставя езерото, особено като знам какво каза онзи човек завчера. Наоколо бродят хора, които търсят и вземат.
Луси се зае да кърши сухите треви. След няколко минути въздъхна дълбоко и продължи, все едно разговорът не беше спирал.
— Но Стебс ми липсва. Мнооого отдавна не съм го виждала.
Преувеличаваше, но Лин се навъси. Беше прекарала по-голямата част от последните дни на покрива, откъдето наблюдаваше Луси, докато си играеше, гледаше дима, който се вдигаше от новия дом на Речниците, дебнеше за признаци на заплаха от юг. Не се беше оглеждала специално за Стебс, но и не беше забелязала движение около неговата барака. Замисли се дали червената му кърпа е станала нещо толкова обичайно, че е спряла да й обръща внимание, или наистина не я е мяркала от няколко дни насам.
Тя фокусира мерника върху малката колиба на Стебс в гората. Тя се виждаше по-лесно сега сред оголените дървета и опасаните от животните храсталаци. Нямаше дим. Лин остави пушката и грабна бинокъла, въпреки че й беше неудобно да шпионира дома му. Приближи фокуса и забеляза странно движение. Вятърът блъскаше отворената врата. Коремът й се сви. Стебс живееше далеч от пътя и не й беше хрумнало да му предаде предупреждението на непознатия мъж.
— Луси, обута ли си?
— Да.
Лин преметна пушката си на гръб.
— Отиваме на разходка.
Трудно се вървеше през полето. Луси се препъваше в замръзналите буци пръст и зяпаше избелелите скелети на койотите. Както можеше да се очаква, несекващото й любопитство раждаше порой от въпроси, но Лин не й каза нищо за купчините от кости. С едната си ръка държеше Луси, а с другата стискаше дръжката на пистолета, втъкнат в колана й. Не й се нравеше мисълта, че се отдалечава от езерото, но не можеше да си затвори очите за факта, че Стебс никога не би оставил вратата си отворена през зимата. Нещо не беше наред и новооткритата й съвест не й позволяваше да го подмине.
— Добре — каза тя на Луси, когато стигнаха до началото на гората. — Искам да ме чакаш тук, докато те повикам.
— Защо?
— Защото не знам какво е станало. Там може да има лоши хора или… или нещо, което не бива да виждаш.
В страха си малката ръчичка я стисна още по-силно.
— Лоши хора като ония, които са взели обувките на непознатия мъж?
— Точно такива.
— Не ме оставяй сама тук.
Лин измъкна ръката си от нейната въпреки чувството за вина, което я прободе при вида на разтрепераната устничка.
— Тук си в безопасност. Стой намясто. През цялото време ще ме виждаш и аз теб — също. Щом се уверя, че всичко е наред, може да дойдеш.
— Добре — отвърна Луси скептично, но все пак седна на земята.
Лин предпазливо се приближи към колибата на Стебс. Никога не беше идвала тук. Единствените къщи, където беше влизала, бяха онези, в които знаеше, че вече няма никого. Заслонът на Стебс представляваше пригодена барака, която беше устояла, след като старата тухлена къща до нея се бе срутила. Лин заобиколи купчината от тухли, стиснала оръжието в ръка.