Протегна крак, за да подпре вратата, и надникна вътре. Нямаше никого. В ъгъла стоеше малка печка — студена и празна. Над прозореца, който гледаше на изток, имаше малка полица с една чиния, една вилица, една лъжица и една чаша. Това беше всичко. Единственият лукс, с който разполагаше Стебс, беше истинското легло до западната стена. Беше малко, но имаше хубав матрак. До вратата бяха наредени три чифта обувки, всичките с протрита дясна подметка. Якето му висеше безжизнено на един пирон до вратата.
Но самият Стебс го нямаше.
Лин подаде глава навън и повика Луси, която веднага дотича през шубраците.
— Къде е той? Къде е магьосникът?
Лин седна на леглото, наслаждавайки се на удобния матрак въпреки тревогата, която изпълваше съзнанието й.
— Не знам — каза тя.
— Сигурно е отишъл да види мама и Илай.
— Сигурно — съгласи се Лин само за да я успокои. Подът беше посипан със сухи листа, довеяни от вятъра. Вратата бе стояла отворена поне няколко дни.
Луси се изправи на пръсти, за да види полицата над прозореца.
— А къде е храната му? Къде е водата му?
— За какво са ти?
— Ние държим храната и водата си така, че да можем да си вземаме от тях. А къде са неговите?
Лин скочи и я целуна по главата.
— Благодаря! Ти си гений!
Луси сбърчи носле.
— А?
Лин повдигна плетеното килимче до леглото и отдолу се показа старателно изрязан капак в пода, който се отвори безшумно на добре смазаните си панти. От мрака долу се чу немощен глас:
— Поласкан съм, че си дошла на гости.
Стълбата към подземния килер на Стебс се счупила под тежестта му, когато слязъл да си вземе вечеря два дни по-рано. Навехнал си глезена и не можел да ходи, но не бил в реална опасност. В малкия си бункер имал консерви, зеленчуци и даже походна тоалетна. Планът му бил да изчака, докато здравият му глезен се възстанови достатъчно, за да се измъкне навън, но пристигането на Лин и Луси беше добре дошло. Той подаде парчетата от счупената стълба на Лин, но тя ги изхвърли.
— В хамбара имам колкото щеш стълби — извика тя в тъмното мазе. — Ще отида да донеса една и лесно ще те измъкнем. Колко дълга трябва да е?
Стебс включи фенерчето, което бе взел със себе си, преди да падне, така че Лин сама да прецени.
— Три метра? — предположи тя.
— Трябва да стане.
— Сигурен ли си, че си добре?
— Да, просто паднах.
— Ей сега се връщам със стълбата! — увери го Лин.
Луси я дръпна за ръкава.
— Аз може ли да остана тук?
Лин се замисли. Нослето на момиченцето беше зачервено от мразовития въздух, устните й се бяха напукали.
— Да, защо не. — Погледът й се плъзна към студената печка. — Излез и събери съчки от гората, също като у дома. Когато се върна, ще запалим огън, за да стоплим къщата. Не се отдалечавай и не прави глупости като например да пееш.
Луси прие сериозно наставленията; Лин я чуваше как снове в мъртвите шубраци, но шумът беше едва доловим. Тя сподави внезапния прилив на гордост. „Да не би да е твоя“, напомни си тя на глас, докато вървеше през полето към дома.
Взе една от по-късите дървени стълби и като я сложи на раменете си, се отправи отново през полето. Чувстваше се притеснена и уязвима, преметнала ръце през стъпалата на стълбата. Ако я връхлетеше животно или друга заплаха, нямаше начин да освободи навреме ръцете си, за да се защити. Тя хвърли поглед назад към къщата и езерото. Беше ги оставила без надзор по-дълго, отколкото намираше за редно.
Когато приближи до къщата, повика Луси и момиченцето й отвори вратата. Двете заедно спуснаха стълбата в дупката и Стебс светна фенерчето, за да слязат при него. Луси настоя да се спусне с Лин, за да разгледа скривалището на Стебс. Той седеше на пръстения под, с един подгънат под тялото крак и един изпънат напред, подпрял стъпалото си върху кофа вода.
— Удобно изглежда — отбеляза Лин, като се изтупа от праха.
Стебс направи гримаса.
— Не е идеално, но поне отокът намалява.
— Хубаво местенце — продължи тя, докато оглеждаше помещението.
Виждаше само това, което фенерчето осветяваше, но дори в това малко пространство имаше консерви за две зими. Отнякъде се чу шумолене.
— Луси? Ти ли си там?
— Виж това! — отвърна познатото гласче, последвано от щракване на метал, звук от течаща вода и радостен вик.
— Луси! Спри!
Стебс вдигна помирително ръка.
— Няма проблем — каза той. — Завърти дръжката надолу, Луси.