Лин отново чу металното щракване и водата спря. Фенерчето на Стебс освети ъгъла, в който Луси стоеше смутена до една канелка. Лин грабна светлинната и се приближи към нея. Подложи шепа, за да улови последните капки, и я поднесе към устата си. Прясна вода. Студена и бистра.
— Как, по дяволите, извади този късмет? Да намериш кладенец?
Стебс замълча за секунда и Лин насочи фенерчето към него.
— Измагьосах го — каза той накрая.
— Глупости.
Гласът й прозвуча силно и уверено, но лъчът на фенерчето потрепери.
— Как така? — ахна Луси. — Той наистина ли е магьосник?
Лин и Стебс се спогледаха.
— Може и да е — каза Лин.
После качиха Стебс по стълбата и го сложиха на леглото, като подпряха крака му върху навитото на руло яке. Луси беше жадна, така че той й даде фенерчето и чашата си от полицата и й показа как да затвори капака в пода от долната страна, като придърпа и килимчето с помощта на връвчица. Двамата слушаха доволното й трополене под краката си и се гледаха мълчаливо.
— Винаги съм се чудила откъде вземаш вода — каза Лин накрая. — Никога не съм те виждала да носиш отнякъде.
— Не ми се е налагало. Тя си е тук, прясна и готова за пиене.
— Колко е дълбок кладенецът?
— Изкопах само четири-пет метра. Укрепих стените, преди да спусна тръбата, но общо-взето нищо сериозно.
— Някога пресъхва ли?
Стебс поклати глава.
— Не се е случвало. Но знаеш как са тези жили — дяволски непостоянни. За един човек е идеално. Същите източници обаче захранват и други места — като например реката. И двамата знаем колко ненадеждна е тя.
И все пак това беше чудесно. Водата винаги беше на една ръка разстояние и идваше от достатъчно дълбоко, за да не се налага да я пречиства от човешки замърсявания. Никой, който видеше схлупената му барака отстрани, не би помислил, че вътре има нещо, което си струва да вземе, камо ли, че отдолу се крие златна мина. А голямата къща на Лин, помощните постройки и езерото бяха постоянна мишена.
Капакът на пода се отвори и отдолу се показа главата на Луси. Лицето й беше мърляво, а косата — покрита с паяжини.
— Това е най-якото място на света!
— И абсолютно тайно, нали разбираш? — каза Лин. Луси кимна сериозно. — Ако лошите хора разберат за него, ще дойдат и ще му го вземат.
— Те са гадни.
— Много са гадни — потвърди Стебс. — Много важно е да не казваш на никого. Особено за водата.
— Имаш предвид, че си магьосник?
— Да, това е много голяма тайна — отвърна Стебс и Луси уплашено погледна към Лин.
— Той не е такъв магьосник, Луси — успокои я тя. — Просто умее да намира вода под земята.
— Под земята има вода?
— Да. Ела насам. — Стебс й даде знак да се приближи и й показа напуканата си ръка, в която ясно изпъкваха тъмносините му вени. — Виждаш ли вените ми? Под земята също има такива, само че са пълни не с кръв, а с вода. Пръстта е като кожата, която ги покрива. Аз обаче мога да намеря водата, без да я виждам, и да изкопая кладенец на вярното място.
— Как го правиш?
— Лин, ще ми отрежеш един чатал от хамамелиса отвън?
— Шегуваш се. Демонстрация ли ще правиш?
— Най-малкото, което мога да сторя, е да позабавлявам спасителките си.
Лин преглътна възражението си и излезе, за да отреже пръчка с джобното си ножче. Когато се върна, Луси беше струпала три купчини одеяла на пода до леглото, а Стебс беше приседнал на него. Тя му връчи чатала.
— Добре, сега затвори очи — нареди му Луси. — И без да надничаш!
Стебс се подчини и Луси пъхна чашата вода под средната купчина завивки.
— Готово! — каза тя и изтича при Лин, за да гледа.
Стебс се примъкна до ръба на леглото, хвана свободно в ръце двата раздвоени края на чатала и бавно поднесе другия край над одеялата, като започна от най-дясното. Щом стигна до средното, пръчката се завъртя в ръцете му и посочи надолу към водата, скрита под него.
— Познах ли? — попита той Луси, но по погледа му личеше, че добре знае отговора.
Момиченцето скочи на крака.
— Колко якоооо! — извика то и извади чашата изпод завивката. — Още ли може да се пие? — попита детето подозрително.
— Разбира се — засмя се Стебс.
— Как го правиш? Това магия ли е?
— Не, никак даже. Просто го умея. Понякога се предава по наследство, дядо ми също го можеше. Някои хора просто усещат водата.
— Луси, събери това — каза Лин, като посочи одеялата. После взе пръчката от Стебс, накара го да си легне и отново подпря крака му нависоко. — Глупаво беше. Тя бездруго беше превъзбудена, сега няма да спре да приказва за това.