— И на кого ще приказва? На теб? На Илай? На майка си? Нямам нищо против да знаят.
— Ами другите? Ако някой ни следи? Ако чуят какво говори на нас? Ако някой път се изтърве пред непознат?
— Исках само да я зарадвам. Достатъчно малко поводи за усмивка има.
— Не си струва! Знаеш ли какво ще стане, ако някой, който не трябва, разбере за това? Ще…
— Ей, вижте ме!
Двамата се обърнаха, сепнати от радостния вик на Луси, който отекна в тясната барачка. Тя държеше сръчно импровизираните багети и дългият край на пръчката уверено сочеше към купчина одеяла.
Лин скочи и дръпна завивките. Чашата с вода, скрита отдолу, се разля по пода. Двамата със Стебс се спогледаха.
— Мамка му — изруга той.
— Значи и аз съм магьосница? — попита Луси, докато вървяха през полето под светлината на изгрялата луна.
— Дръж си устата затворена! — Лин се обърна и размаха пръст пред лицето на Луси. — Помниш ли онзи човек на пътя и лошите хора, които му бяха взели обувките?
Луси погледна ядосаното й изражение и долната й устничка затрепери.
— Лошите хора?
— Да, лошите хора. Взели са му всичко ценно. Дървата, храната, оръжието, даже чорапите — всичко, което би могло да им бъде от полза. А това, което имаш ти, не може да ти бъде взето, но струва много повече от обувки. Ти можеш да намираш вода, Луси. Ако някой разбере, ще вземе…
— Направо мен — довърши момиченцето. — Защото все едно има вода вътре в мен, а не могат да я извадят.
— Точно така — каза меко Лин, опитвайки се да потисне страха, който пробождаше гърдите й. — Ще вземат теб. Или Стебс. Вие струвате повече от злато, но животът, който ще имате тогава, няма да струва и пукната пара. Хайде — продължи дрезгаво тя, като се огледа и намести пушката на гърба си. — Твърде много се забавихме. И спри да говориш.
Луси мълча по целия път до дома и Лин съжали, че е била толкова рязка. Тонът й беше продиктуван от страх, но нямаше как да й обясни, че я връхлиташе паника и посред бял ден, когато я повикаше, а отговорът на Луси се забавеше няколко секунди. А в тъмнината й се струваше, че полето е пълно с хищници, за които Луси бе не само най-лесната плячка, но и най-голямата слабост на Лин. Надяваше се момиченцето да усеща обичта в желязната хватка на пръстите й, които стискаха мъничката му китка.
Луси събра смелост отново да каже нещо чак когато се сгушиха в топлите си сигурни легла.
— Колко зле е глезенът му?
— Моля?
— Кракът на Стебс? Ще се оправи ли?
— Да, просто го беше навехнал лошо. Не можеше да излезе сам от бункера си, защото и другият му крак е куц.
— Ще се оправи ли? Достатъчно, за да дойде да ни види някой ден?
Лин неволно се усмихна в мрака; не беше единствената, която се чувстваше добре в присъствието на Стебс.
— Съмнявам се, че можем да го спрем.
Луси помълча за малко, но това беше тежко мълчание.
— Обзалагам се, че баба щеше да може да излекува крака му.
Лин се обърна в леглото и погледна към Луси. В тъмнината на сутерена едва се белееше бледата луна на личицето й.
— Баба ти ли?
— Тя е доктор в града. Каза, че щом успее да се измъкне, ще дойде да ни намери. Мислех си, че тя може да оправи крака на Стебс и да излекува мама.
— Баба ти е лекар?
— Да, тя е много важна в града. Има голям кабинет в болницата и прочее. Веднъж отидох там. Исках да видя бебетата, но те не я пускат в тази част на болницата.
— Значи не е бебешки доктор?
— Не, тя е доктор за болни хора.
— Хубаво би било да си имаме лекар наблизо.
— Тя каза, че ще дойде — повтори Луси, като че ли думите можеха да извикат баба й. — Каза, че щом успее да се измъкне, ще ни намери. Каза, че Нева е нейното малко момиченце и няма да я изостави, каквото ще да става.
— Как ще ви намери, Луси? Дори вие не сте знаели къде отивате.
Настъпи дълго мълчание. Когато Луси отново продума, гласчето й трепереше.
— Татко те видя на картата на водата.
— Какво? — Лин седна в леглото, обзета от тревога — Каква карта на водата? Как така ме е видял?
— Не бива да говоря за това. — Луси се сви на кълбо в леглото си. — То е по-голяма тайна даже от магьосничеството на Стебс.
— Не, Луси — възрази Лин, колкото можеше по-спокойно. — Мисля, че трябва да ми кажеш. Важно е.
— Знам, че е важно. Всички тайни са важни.
— За бога, момиченце, ти колко имаш?
— Много! — извика сподавено Луси и заплака. — Имам много тайни.
Лин стана от леглото, отиде при нея и гушна малката й главица в скута си, обзета от непреодолим, животински инстинкт да я предпази.
— Всичко е наред, мъниче. Няма нужда да ми казваш всичко. Искам само да знам за тази карта на водата.