— Ами… — Луси избърса сълзите си, чудейки се как да обясни. — Знаеш ли какво е компютър?
— Намирала съм стари компютри в някои от къщите, в които съм влизала, но никога не съм виждала работещ.
— В града всички работят, а в небето има едни неща, наречени сталактити. Те снимат наоколо и пращат снимките в компютрите, така че хората могат да разгледат всичко и да намерят вода.
— Като моето езеро — каза Лин и усети как я побиват студени тръпки.
— Да — потвърди Луси все още със сподавен от сълзи глас. — Те не позволяват на всички да виждат картите, даже и в града. Само най-специалните войници ги гледат. Онези, които управляват града, не искат хората сами да си намират вода.
— Защо?
— Защото тогава няма да си плащат за нея — обясни простичко детето. — Тате обаче каза, че даже и всички да знаят къде има вода, пак няма да излязат сами да я търсят заради разбойниците наоколо. Каза, че по-добре човек да си плаща, отколкото да го застрелят.
Лин потисна гнева си.
— А баща ти как е видял картите? И той ли е бил от тези войници?
— Да. По едно време двамата с мама бяха много притеснени, точно преди да й порасне коремът. Говореха си вечер, когато трябваше да съм заспала, но аз ги чувах през вратата. Татко започна да разглежда тайно картите на водата, за да намери място да избягаме. После се прибираше и ги начертаваше, колкото можеше по-точно, а чичо Илай гледаше. Запомняха ги и ги изгаряха.
— Каза, че баща ти ме е видял?
Луси замълча. Лин стана и отвори вратата на печката, за да хвърли малко дърва върху червените въглени. Мокрото личице на Луси блестеше на светлината на пламъците.
— Трябваше да вземем твоята къща.
— Моля?
— Татко каза, че е хубаво място.
— Хубаво е — отвърна сухо Лин. — Освен това е мое.
— Той не знаеше, че ти си тук. — Лицето на Луси се изкриви от плач. — Татко не знаеше, че тук има хора.
— Добре, добре, съжалявам. — Лин се върна в леглото при нея и отново гушна главичката й. — А защо не го направихте?
— Хванаха ни. Убиха татко и изгониха трима ни с мама и Илай. Чичо Илай помнеше картата, но когато видя, че в къщата живее някой, каза, че е твърде слаб, за да я превземе със сала…
— Със сила.
— Да, със сила. А мама просто седна и каза, че не може повече.
Лин я погали по косата и се замисли.
— Баба ти виждала ли е картите, които са запомнили баща ти и Илай?
— Да, тя също ги запомни.
— Значи може да ни намери.
— Мислиш ли?
— Не се надявай твърде много, но е възможно.
Очите на Луси вече се затваряха, но Лин зададе още един въпрос.
— Каза, че баба ти може да оправи крака на Стебс и да излекува майка ти. Какво имаше предвид? Какво й има на Нева?
— Не знам — отговори бавно Луси. — Докато лежахме с мама и татко в затвора, няколко войници дойдоха и я отведоха. Когато я върнаха, изглеждаше добре, но ходеше странно, сякаш нещо я болеше. После се сви на леглото като мен сега и не искаше да говори нито с мен, нито с татко.
Луси гледаше огъня и пресните сълзи блестяха на пламъците.
— Но мама имаше такива дни и преди затвора. Понякога просто казваше, че е „лош ден" и си лягаше. Изобщо не искаше да стане от леглото. Татко се опитваше да направи деня хубав, но обикновено само баба успяваше да й помогне. След затвора обаче стана по-зле. Мисля си, че онези мъже й направиха нещо, от което още я боли. Дали баба ще успее да я излекува?
Лин прегърна силно крехкото й телце.
— Не знам, миличка. Може и да успее.
13
Седмица по-късно заваля сняг. И дълго не спря. Когато видимостта съвсем намаля, Лин прати Луси вътре — детето можеше лесно да се изгуби и да бъде застигнато от самотна смърт в снега. После се качи на покрива. Нищо не се виждаше. Ако някой имаше глупостта да излезе в тази виелица, можеше лесно да го застреля, докато слиза по стълбите към сутерена. Даже по-лесно.
Прекараха два дни вътре, през които Луси се мусеше на книгите, които й се предлагаха, а Лин я притискаше за още сведения за Ентарго. Разговорът обаче се отклони към майката на Нева и Лин поизгуби ентусиазъм. Сама жена нямаше да стигне далеч в тази буря особено ако бе свикнала с града. Тя запази мрачните мисли за себе си и се опита да разсее Луси с кутията какао, която майка й пазеше за Коледа.
На третия ден Лин се качи отново на покрива и видя криволичещата черна линия, която Стебс оставяше подире си, докато вървеше към къщата им. Помаха му за поздрав, а Луси изтича да го посрещне, въпреки че снегът стигаше до бедрата й. Падна два пъти по лице, но всеки път решително се изправяше и продължаваше да гази през преспите. Когато стигна до него, той я вдигна във въздуха и я качи на раменете си, макар Лин да знаеше какво му струваше това.