Вътре беше топло. Лин остави раницата на Стебс до печката и сложи мокрото си от снега и кръвта яке да съхне на облегалката на един стол.
— Стебс добре ви е наредил — каза тя, като седна на масичката в ъгъла, забола очи в нея. Не смееше да погледне към нишата, в която спяха Нева и Илай. Не и след всичко, което й беше разказал Стебс.
— Тези ги донесох сам — отвърна Илай и седна срещу нея. — Един следобед излязох навън и намерих масичката и столовете. Естествено, от различни къщи са и не си подхождат.
Лин усети как на устните й трепва неволна усмивка.
— Свикнал си мебелите да си подхождат?
— О, да. — Пръстите му погладиха покривката, а в думите му се промъкна тъга. — Подредената трапезария ми липсва повече от течащата вода.
— Стига бе! — Лин искрено се усмихна. — Разкажи ми за сателитите, преди да съм счупила някой стол в главата ти. Луси каза, че сте били тръгнали към моята къща?
— Да — кимна Илай и шеговитото му изражение се стопи. — Брадли каза, че е достатъчно голяма, за да оцелеем, и достатъчно малка, за да не привлича вниманието на хората от града.
— Освен ако нещата в града не се сговнясат.
— Какво значи това?
— Да тръгнат на зле.
— Да, именно — съгласи се Илай. — В общи линии, хората, които наеха брат ми и още неколцина войници, имаха достатъчно пари, за да си купят информация, и достатъчно предвидливост да знаят, че водата в града няма да стигне задълго. Брадли взе парите, а когато разбра, че Нева е бременна, се възползва от плановете им.
— Щяха да бъдат по-добри планове, ако знаехте как се оцелява сред природата.
— Разчитахме на Брадли — каза Илай, без да я поглежда в очите. — Той можеше всякакви неща. Знаеше кои горски плодове стават за ядене, даже кои корени. И буболечки, ако се наложи.
Лин си спомни как Луси гонеше скакалци в тревата и отчаяно махаше с ръчички, за да ги хване.
— И те научи на всичко?
— Опита се, още в града. Но аз не внимавах достатъчно. Нали той щеше да бъде с нас? През цялото време. Бива ме с ръцете, но винаги съм схващал по-добре, докато правя нещо. Реших, че ще бъде много по-лесно да науча всичко в крачка, отколкото да се мъча да го запомня наизуст. Не биваше да записваме нищо. Постарах се да запомня картите; за всичко останало мислех, че ще има време по-късно…
Гласът му секна. Лин си представи как е гледал брат си, кървящ до смърт, сред толкова хора, които са можели да помогнат, но не са го сторили. Спомни си собственото си отчаяние до мъртвото тяло на майка си и изпита неочакван гняв към тълпата, която бе допуснала братът на Илай да загине пред очите им. Тя се покашля.
— В такъв случай напомни ми да ти покажа как изглежда отровният бръшлян през пролетта.
Илай я погледна и по устните му пробяга усмивка.
— Това си е чиста среща.
Лин се намръщи.
— Това е сезон.
— Не, имах предвид… — Илай въздъхна и вдигна очи към тавана. — Ще трябва да си уеднаквим речника, ако искам да флиртувам.
— Да флиртуваш?
— Да. Така момчетата показват на момичетата, че ги харесват. Както и обратното — натърти той.
— Звучи ми като загуба на време — отвърна Лин, като много внимаваше ускореният пулс да не проличи в гласа й. — Много по-лесно е просто да им кажат.
— Може да е по-лесно, но не е толкова забавно — възрази Илай и на лицето му отново се разля онази усмивка, която сякаш му идваше отвътре.
— Забавно — изсумтя Лин.
— Да, значи…
— Знам какво значи!
Илай вдигна ръце.
— Само се закачам.
— И това ли е част от флиртуването?
— Много важна част — отвърна той с престорено сериозно изражение. — Май и аз мога да те науча на едно-друго.
Лин завъртя очи.
— Да бе, да флиртувам. Много важна част от оцеляването.
— Всъщност, ако се замислиш…
— Млъквай — сряза го тя и Илай затвори уста. — Това ли правите в града по цял ден? Мотаете се и си показвате един на друг колко се забавлявате?
— Понякога. Освен това ходим на училище, някои спортуват, други вземат уроци по музика. В свободното си време четем. Нормален живот, знаеш. — Той поклати глава. — Не, сигурно не знаеш. Вероятно ти изглежда глупаво.
— Не — отвърна Лин, премисляйки всяка дума. — Изглежда ми хубаво да не се налага всяка минута да се бориш със смъртта.
Илай я изгледа за миг в тишината, която настъпи.
— Когато намерихме къщата ти и видяхме, че с майка ти живеете там, през ум не ми мина да ви я вземем. Аз бях изгубил всичко. Нямах сърце да го причиня на някой друг.
— Освен това щях да ти отстрелям задника.
— И това е вярно.
— Радвам се, че не съм го направила — призна Лин.