— Ще приема това за флирт, дивачке.
Лин го срита под масата и стана.
— Стига толкова за днес, трябва да се върна по светло.
Илай бързо се изправи.
— Може ли първо да поговориш с Нева?
Лин стисна устни също като майка си някога.
— Ще поговоря, но нищо не обещавам.
Малкият гроб се намираше след един завой на реката, който го криеше от къщата, въпреки че не беше далеч от нея. Лин видя прегърбения силует на Нева, която бдеше над него, приседнала върху един пън. Лин нарочно стъпи върху една суха клонка, която изпращя като изстрел, но жената не помръдна.
— Ей — извика Лин, внезапно притеснена, — добре ли си?
Купчината одеяла, с които я беше увил Илай, леко се раздвижи, но Нева не се обърна. Лин прегази снега и отиде при нея. Земята около малката могила беше почистена от снега, а клоните и шумата — грижливо пометени.
— След два дни пак ще е затрупано.
— Тогава пак ще го почистя.
Лин въздъхна и седна, макар и неканена. Нева също се бе променила от последната им среща, но към по-лошо. Въпреки дебелите завивки и дрехи, личеше си, че е останала кожа и кости. Между ръкавите и ръкавиците й се подаваше бледата кожа на китките й, които бяха тънки като на Луси. Тъмните й очи бяха хлътнали, а кръговете под тях навеждаха на мисълта, че може изцяло да се скрият в черепа. Въпреки всичко това тя продължаваше да бъде смущаващо красива.
— Сега какво? Ще стоим тук и ще ловим снежинките?
— Ти нямаш деца, нали? — попита Нева, без да отмества поглед от гроба.
— Не.
— Онзи мъж, дето идва тук — сакатият. Той роднина ли ти е?
— Не, просто приятел.
— Имаш ли си семейство?
— Не. Майка ми загина тази есен — отвърна Лин с равен тон, вярвайки, че гласът няма да й изневери. — Тя беше всичко, което имах. Бях ранена и не можах да я погреба сама. Наложи се да я изгоря.
Нева помълча, вперила очи в земята пред себе си.
— Съжалявам — каза тя накрая. — Не ти благодарих, че си помогнала да погребете сина ми.
Лин нямаше какво да отговори. Двете гледаха купчината камъни в мълчание.
— Ти все още имаш семейство — осмели се да каже Лин след малко. — Твоята Луси те обича. И Илай иска да се грижи за вас.
— Моята Луси — повтори Нева със сподавен от емоцията глас. — Милата ми малка Луси. Не трябваше да се опитваме да бягаме.
— Много си е добре тя тук. Наистина се справя чудесно. Наддава, играе в снега, крачетата й оздравяха.
— Крачетата й?
— Беше много зле, когато я… когато Илай ме помоли да я взема за малко у нас. Обувките й бяха твърде малки.
На сухите й устни трепна горчива усмивка.
— Виждаш ли що за майка съм? Дъщеричката ми куца и гладува.
— Вече е добре.
— Защото е при теб.
— Правя каквото мога, но не съм майка й.
Нева не отговори. На Лин й се искаше да я хване и разтърси, но се страхуваше да не повреди крехкото й тяло.
— Тя се притеснява за теб.
Лицето на Нева се изкриви.
— Ние сме насред нищото, а тя се притеснява за мен. Тя е всичко, което имам, а не мога да се погрижа за нея.
Беше ред на Лин да замълчи, свела поглед в земята.
— Много по-добре й е при теб — продължи Нева.
— Още малко. Ще я задържа още малко при себе си, но искам да опиташ. Тя е твоя дъщеря, а не моя.
Лин стана.
— Хайде, стига вече. Илай е полудял от тревога, че ще замръзнеш тук.
— Сигурна съм в това. Той винаги е бил кавалер.
— Не знам какво значи това, но да те помъкна ли насила или сама ще тръгнеш?
Нева за първи път обърна глава и я погледна.
— Благодаря, сама ще тръгна.
Коленете й почти се огънаха, когато се изправи, но тя махна с ръка, че сама ще се справи. Двете се отправиха заедно към къщичката. Лин се стараеше да върви бавно, така че Нева да не изостава.
— Знам какво са ти сторили онези мъже — колебливо каза Лин. — Било е отвратително.
— Да, така беше.
Лин бръкна в якето си и извади малък пистолет, побиращ се в дланта й, който бе взела от сандъка.
— Еднозаряден е, но ще свърши работа от по-близко разстояние. Помпата ще те събори, а карабината иска умение да стреляш. Дори повечето ми пистолети си имат особености. С този обаче лесно ще убиеш човек отблизо или поне ще го изплашиш.
Нева погледна лъскавото оръжие и го взе.
— Благодаря ти.
— Ще ти покажа как да стреляш с него.
— Благодаря ти — повтори жената.
— Майка ми го наричаше „оръжието на бордеите“.
— Очарователно.
Когато Нева влезе в къщата и затвори вратата след себе си, Илай погледна Лин с благодарност.
— Как успя?