— Знаеш ли, това място никак не е зле. Майка ти се е справила много добре.
Лин седна срещу него и се зае да разглобява пушката си.
— Ще използвам да почистя тази гнусотия, докато си тук — каза тя. — Не ми е приятно да стоя с разкостено оръжие, когато всеки миг може да се появи някой на стълбите.
Стебс наведе стола си назад и подпря глава на стената.
— Давай. Никъде няма да ходя, докато на печката се вари кафе.
— Нева не искаше да се отдели от гроба на бебето.
— Така ли?
— Каза също, че вече не може да се грижи за Луси и че на нея й е по-добре при мен.
— В момента е точно така.
— Май имаше предвид завинаги.
— А ти какво мислиш?
Лин сложи памучен тампон на шомпола, преди да отговори.
— Не е най-добрата идея. Не искам да се отказвам от нея, но не е моя, че да я задържа завинаги.
— Права си.
— Мисля, че едно момиче би трябвало да бъде с майка си.
— И аз така мисля — съгласи се Стебс. — Но точно тази майка засега не е в състояние да се грижи за дъщеря си.
— Знам — отвърна Лин и вкара шомпола в цевта. — Затова ли се грижиш за тях? Защото си нямаш семейство?
Стебс премигна, изненадан от директния въпрос.
— Съжалявам — побърза да се извини Лин. — Не е важно.
— Няма проблем. Просто не го очаквах. Откъде се взе всичко това?
— От разговора ми с Нева. Тя ме попита дали с теб сме роднини.
— И ти какво й каза?
— Че не сме. — Лин критично огледа памучето, преди да продължи. — Но вече не ме дразниш толкова.
— Благодаря за добрите думи. И ти си готина.
Лин наля кафе за двамата и продължи да чисти пушката си, без да отговори. Стебс я гледаше, докато топлеше ръцете си на чашата.
— Помагам им по много причини. И да, едната е, че си нямам никого другиго. Но невинаги съм постъпвал, както трябва, и това ми се струва добър начин да изкупя греховете си.
— Не мога да си представя ти да направиш нещо кой знае колко лошо — отбеляза Лин, без да вдига очи от работата си.
— Има различни начини да не постъпваш правилно, Лин, и те невинаги се заключават в това да сториш някому зло. Понякога се разкайваш най-много за нещата, които не си направил.
— Добре, какво не си направил?
— Какво знаеш за баща си?
Лин спря и го погледна.
— Почти нищо. Майка ми не обичаше да го споменава. Знам само, че когато съм се появила, него вече го е нямало.
— Думата „милиция“ говори ли ти нещо?
— Ще ми разказваш или ще ме разпитваш?
Стебс отпи от кафето си и пак се облегна на стола си.
— Ако искаш, ще ти разкажа.
Лин смени тампона на шомпола и продължи да чисти цевта.
— Седя и те слушам.
— Баща ти беше член на милицията. Това е нещо различно от редовната армия на правителството. Имахме йерархия на командването, оръжия и тренировки също като редовната армия, но всичко се правеше от местни доброволци. Понякога привличахме хора, които армията по някаква причина не желаеше да приеме — например болни от астма или без диплома от гимназия. Идваха обаче и такива, които не бяха издържали психологическия тест. Тоест не бяха много добре тук. — Той се почукна по слепоочието. — Баща ти беше именно от тях.
Лин се замисли за майка си. Дали се беше питала каква част от нестабилността на този мъж е прихванала самата тя? И каква част бе преминала в Лин — и с кръвта, и с майчините наставления? Замисли се за хората, които бе убивала на полето — жадни мъже и жени, които бе застрелвала без ни най-малко колебание. Дали причината бе в приоритетите на баща й, с които беше закърмена? Или тя просто беше една по-малка женска негова версия, готова да отнеме живот без всякакво угризение?
Стебс я наблюдаваше. Тя усети как неволно стисва устни.
— Много хора съм срещал в живота си, Лин. Лошото семе често дава добри плодове.
Тя се покашля и смени темата.
— И ти ли си бил в милицията?
Стебс кимна и продължи.
— Някога бях в армията, но конвоят ми беше ударен от експлозив по време на Втората война за нефт и ме уволниха, защото вече не можех да си служа с ръката. — Той вдигна лявата си ръка и Лин видя, че дланта му не се свива докрай. — Показалецът и средният ми пръст не стават за нищо.
— И така постъпи в милицията?
— Попаднеш ли веднъж в такава ситуация, не излизаш същият оттам. А единственият начин да продължа беше милицията.
— Така ли се запозна с майка ми?
— Познавах майка ти от по-рано. Преди Недостига тук не живееха много хора. На теб може да ти се струват много, но в очите на останалия свят бяхме дълбока провинция. Семейството на майка ти живееше тук отдавна — в тази къща. Моето също.