Лин кимна.
— Искаше да ни покаже чисто новата пречиствателна станция на канадския бряг. Взехме си лодка и се престорихме, че ловим риба. Той ни показа въоръжената охрана и ни попита: „За какво й е частна армия с автомати на една пречиствателна станция?" Помислих си, че има логика в този въпрос, и когато се върнахме, започнахме да го вземаме сериозно. Той вече беше надул корема на майка ти… искам да кажа, Лорън беше бременна с теб, но двамата не се погаждаха. Тя имаше нужда от помощ у дома, а той беше замаян от идеята да бъде предводител. Все повтаряше, че редовната армия е твърде заета зад граница и когато моментът настъпи, милицията ще трябва да защитава интересите ни. Или в случая с езерото, да спаси това, което според него принадлежеше на Охайо, от канадците.
Оказа се, че колкото по-смахнато звучеше, толкова повече се доближаваше до истината. Една сутрин чешмите пресъхнаха и ни казаха, че ако искаме вода, трябва да отидем в града да си купим. Плащането не беше нещо ново — водата винаги е струвала пари освен ако нямаш кладенец. Но сега компаниите заявяваха, че вече не могат да поддържат водоснабдителната мрежа, и че който иска вода, трябва сам да отиде да си я вземе. Така започна Недостигът. Отначало трябваше да ходим до най-близкия град с представителство. После закриха тези офиси и трябваше да ходим до големите градове. Накрая казаха, че вода ще има само за жителите на градовете. Хората започнаха да се товарят по колите и да се трупат в покрайнините им. Тези, които имахме кладенци или достъп до вода, останахме тук, а от градовете се чуваха достатъчно страшни истории, за да се радваме, че сме взели такова решение.
— Какви например?
— Например холерата. Когато толкова много хора се струпат на едно място, епидемиите стават неизбежни. Чух, че гонели болните, но пламне ли заразата, нищо не може да я спре. А и не беше само холерата. От време на време оттук минаваха хора, които майка ти не успяваше да застреля, и научавах по нещо от тях. Изглеждаше, че Черната смърт може да се върне. Но наоколо живееха малко хора и болестите не бяха най-страшното. Тук успявахме сами да се превърнем в заплаха един за друг.
Скоро след прогонването на болните от градовете с баща ти се скарахме. Той искаше да превземем пречиствателната станция със сила, а аз се опитах да го спра. Каза, че това щяла да бъде праведна война, водена от милицията, като първата в тази страна. Доста от хората ни го подкрепиха и аз реших просто да се оттегля. По това време вече всички ядяха от ръката му, а аз въобще не бях сигурен, че не ми е скроил шапката, като знаех как винаги се оглежда на четири и дебне кой всява смут в малкото му царство. Така се установих на едно малко парче земя с подземни води, което притежавах.
— От другата страна на полето.
— Точно там.
— Откъдето случайно можеше да държиш майка ми под око?
Стебс се помести.
— Е, стигаме до момента, с който не се гордея особено, дечко. Баща ти се сбогува с майка ти, въпреки грамадния й корем, и поведе група мъже, въоръжени до зъби, на север към езерото. Никой от тях не се върна. Скоро след това майка ти прекоси това поле. В едната си ръка стискаше пушката, с другата — малкото ти телце. Каза, че не вижда смисъл да живея в колиба, след като тя има цяла къща, а и две пушки са по-добре от една. Виждах, че много е мислила какво да ми каже и как да прозвучи така, сякаш това е най-добрият вариант и за двама ни, а не като молба за помощ. Аз погледнах огромните ти очи, които заемаха почти цялото ти личице, и мъничките крачета, които можеха да пропаднат в напуканата земя, и й казах, че си имам достатъчно работа и не мога да нося отговорност за другиго, освен за самия себе си.
Майка ти си тръгна, без да попита втори път, и двамата не си проговорихме до онзи ден, когато кракът ми се хвана в капана.
Стебс разбърка изстиналото си кафе и плисна утайката в огъня. Тя изцвърча и се изпари.
— Обърнах й гръб също като семейството й; също като баща ти, щом се появиха и задължения покрай забавленията. Майка ти те възпита добре, но сурово и неволно си мисля, че ако бях покрай теб, можеше малко да смекча нещата. Може би щеше да живееш по-нормално, а не само да оцеляваш. Но ето те вече голяма и като гледам, май нямаш нужда от помощ.
Лин сложи приклада на пушката.
— Не, нямам.
— Затова я предлагам на други. Опитвам се да изкупя грешката си.
— Помня, когато беше тук — каза Лин. — След крака. Мисля си, че щеше да ми хареса, ако беше останал.
— И аз мисля, че щеше да ми хареса — отвърна тихо Стебс. — Опитах се, Лин. Кълна ти се, че опитах. Така копнеех да се вразуми…