Гласът му секна, изгубен в спомените, създадени в същата тази стая, в която седеше сега.
— Защо тогава? — едва чуто попита Лин. — Защо не се получи?
— Тя не ме искаше. Беше й струвало повече, отколкото мога да си представя, да ме попита първия път и когато я отрязах, убих всичко в нея, освен гордостта и любовта й към теб. Преди не беше толкова сурова. Стана такава. Веднъж ме помоли да не говоря повече за нея, освен ако не ме попиташ…
— Питам те.
— Е, тогава ще ти кажа — не прави същите грешки като нея. Или като мен, по дяволите. Не се страхувай да обичаш това момиченце и не крий от гордост чувствата си към онова момче. Иначе може да изгубиш и двамата.
Лин подпря пушката си в ъгъла и също изля кафето си върху въглените.
— Като гледам колко късно стана, май по-добре да останеш да спиш тук.
— Само това ли имаш да кажеш?
Лин бавно избърса за последно пушката си с парцала, като обмисляше отговора си.
— Не знаех, че има нещо за казване. Не мога да променя начина, по който майка ми ме е отгледала.
— Не те и моля. Моля те да бъдеш нещо повече от нея. Да бъдеш силна и добра. Да бъдеш обичана и да бъдеш признателна за това. За да не съжаляваш за нищо.
Лин помълча, загледана в танцуващите отражения на пламъците върху смазаната цев.
Стебс я наблюдаваше внимателно.
— Това не са твои думи, нали?
— Не, на Байрон са. Мама казваше, че зимите са дълги, но антологиите с поезия са по-дълги.
Стебс погледна към лавицата с книги, някои от които бяха по-дебели от ръката му.
— Тъй си е, спор няма. И друго нещо казваше майка ти: „Каквото — такова.".
Думите извикаха усмивка на лицето на Лин, която разпръсна тъгата.
— Познато ми е.
— Тогава знаеш какво означава?
— Казваше го, когато нещо не можеше да бъде поправено — например, когато изгубих онази кофа в езерото или счупих един буркан. Значи, че не можеш да промениш станалото.
— Като миналото. Не можеш да промениш нещата, които си правила досега. Но от теб зависи какво ще правиш оттук насетне.
Лин стана и изпука гърба си.
— Уморих се, старче. Оставаш или ще си ходиш?
Стебс също се изправи и се протегна.
— Оставам и покорно благодаря.
Лин кимна и се мушна в леглото при Луси, обгръщайки тялото й със своето, сякаш да го предпази.
— Добре, лека нощ — пожела му тя, като го остави сам да се ориентира към другото легло до стълбите.
Чувстваше се напрегната от новото присъствие в стаята. Стебс бързо потъна в сън, а тя се улови, че го гледа на гаснещата светлина на печката. Очите й се плъзгаха по фините бръчици на лицето му и острата му коса — нещо, което никога не би си позволила, ако беше буден. Привързаността и благодарността й бяха толкова крехки, че дневната светлина лесно ги изгаряше. Но в познатия мрак на сутерена неизказаните чувства се лееха свободни като вода и тя се надяваше някак си да го достигнат в съня му, за да ги узнае, без тя да ги изрича на глас. Скоро сутеренът се изпълни с бавното спокойно дишане на тримата в рязък контраст с бурния вятър, който виеше навън.
15
Връхлетя злостна зима. Снегът валеше на парцали, които лепнеха по дърветата и камъните. Лин изтичваше навън, за да метне някое и друго дърво през прозореца на сутерена в готовите да ги поемат ръчички на Луси, а после се прибираше с ледена кора на косата си. Минаха седмици, без да видят друга душа, в които Лин хвърляше неспокойни погледи към реката, за да се увери, че над дърветата продължава да се вдига сивкав дим. Стебс се виждаше през бинокъла, стига студът да бе достатъчно поносим, за да гледа.
Лин научи Луси на някои лесни игри с карти и двете с часове измисляха свои собствени варианти. Луси поиска да се изкъпе и Лин донесе няколко кофи сняг отвън, които стоплиха на печката, за да може поне да се измие с гъбата. Лин също се поддаде на изкушението и даже изми косата си — нещо, което майка й все я предупреждаваше да не прави през зимата, за да не настине. Огънят обаче бумтеше с пълна сила, а Луси тихичко си тананикаше, докато сплиташе тънки плитки в косата на Лин и ги връзваше с малки панделки, които беше намерила при куклите на тавана.
Малките пръстчета сновяха в косата на Лин и тя неволно се унасяше в дрямка. Опасността от нападение беше минимална, но тя все пак държеше пистолета си под ръка. Луси продължаваше да си играе с косата й и да си тананика.