— Някога подстригвала ли си я?
— Мама понякога я режеше и я ръсеше на двора, за да плаши койотите. Но не беше често.
— Харесва ми дълга.
— На мен също.
Разговорът замря и всяка потъна в собствените си мисли. Краткият ден вървеше към края си. Лин гледаше как Луси си прави театър на сенките на светлината на огъня и си мислеше как ли е Нева. Ако не беше момиченцето, това щеше да бъде първата самотна зима на Лин и тя не беше сигурна как щеше да издържи. Дългите часове на нощта не можеха да бъдат запълнени единствено със сън и само компанията на друго същество беше в състояние да намали скуката. Нева пък си имаше Илай… но Лин бързо пропъди мисълта как двамата запълват времето си заедно.
Сърцето й отблъскваше опитите на ума да контролира емоциите й и тя дълго се мята в леглото, без да може да заспи. Чуваше ритмичното дишане на Луси, но спокойствието на момиченцето не успяваше да достигне до нея. Накрая Лин наметна якето си и се качи на покрива. Там поне щеше да бъде принудена да стои нащрек и да не се терзае за неща, за които не й се искаше да мисли.
Утрото на следващия ден беше студено, но ясно. За първи път ги посрещнаха безоблачно небе и слънце, което успя да постопли въздуха. Времето навън стана поносимо.
— Искаш ли да излезем? — попита Лин.
Луси скочи от леглото си и се облече за секунди; нямаше търпение да се измъкне навън. Мислите й бяха заразителни; не след дълго детето се развика нагоре към покрива и Лин видя Илай, който газеше през преспите към тях. Снегът лепнеше по дрехите му и образуваше буци на всяко място, което се докоснеше до снежинка, но той не се отказваше. Лин слезе от покрива, за да посрещне госта заедно с Луси.
— Здрасти, малка госпожице! — извика Илай, когато Луси скочи в обятията му. — Пораснала си!
— И Лин така каза! — отвърна гордо Луси. — Тя ме мери на стената. Пораснала съм с три сантиметра и половина. Ти знаеш ли какво е сантиметър?
— Знам — увери я Илай. — Браво на теб!
— Ела, искам да ти покажа нещо!
Луси хукна през снега към единия ъгъл на къщата, където беше започнала да събира птичи гнезда, паднали от дърветата през есента. Лин и Илай бавно вървяха след нея, проправяйки пъртина в тежкия сняг, който на места стигаше до коленете им.
— Как си? — попита Илай.
— Добре сме, имаме достатъчно дърва и храна. Вода също.
— Имах предвид, как си ти самата? Как я караш?
Лин свъси чело.
— Добре, сигурно. Радвам се, че имам какво да ям и с какво да се топля.
Илай поклати глава и прикри усмивката си.
— Нямаш нищо против, че дойдох, нали?
— Не, разбира се. Не си виждал Луси, откакто я прати при мен, а тя ти е племенница.
— Аз дойдох да видя и теб.
— Е, ето ме и мен — отвърна Лин. Не знаеше какво друго да каже.
Илай въздъхна и спря, но тя продължи напред.
— Ей! — извика той подире й.
— Какво?
Лин се обърна и получи топка сняг право в лицето.
— Ето какво!
Занемяла от изненада, Лин плюеше снега, който се топеше и стичаше по врата й.
— Бой със снежни топки! Страхотно!
Луси връхлетя отгоре й и я събори по лице в снега, с което окончателно срази последните й остатъци от самообладание. Лин грабна момиченцето за глезените, вдигна го във въздуха и го запокити в една преспа. Луси се изправи, подгизнала и засмяна, с по една нова снежна топка в ръце и готова за отмъщение.
Лин успя да избегне първата топка, но втората я уцели право в гърдите. Тя започна да трупа собствен арсенал, но Илай я събори настрани и отмъкна боеприпасите й, след което започна да я обстрелва със собствените й муниции от близко разстояние. Лин извика и го дръпна за глезените. Луси се стовари върху тях и изкара въздуха им. Тримата цяла минута лежаха и се смяха на земята, подгизнали от мокрия сняг.
— Не мислех, че някога ще заваря такова нещо в двора ти — отбеляза по-късно Стебс, като посочи снежния човек до купчината дърва.
Лин отметна косата от лицето си и сви рамене.
— Луси поиска, а аз реших, че ако му сложим палто, някой може да го вземе за пазач.
— Предполагам, че морковът също е тактическо решение?
— Килерът ми е пълен, а и този изглеждаше развален. Не си мисли, че съм станала сантиментална като теб! — рече Лин и го удари на шега по ръката, но достатъчно силно, за да го накара да изкриви лице.
— По-леко, тигърче, имай милост към стареца — отвърна той.
— Старецът да си мери приказките.
— Отдавна с никого не си е говорил. Гледам, че си намерила ново приложение на езерото.
Илай се пързаляше по леда с обувки, а Луси се крепеше на раменете му и крещеше като луда.