— Майка ми щеше да се обърне в гроба, ако й бях изкопала такъв — отвърна Лин, но с усмивка.
— Хубави плитки — отбеляза Стебс.
— Млъквай.
Гостите останаха до вечерта и Лин внесе няколко пъна за столчета. Четиримата седнаха да хапнат в уютен кръг до печката. Завършиха вечерята си с прасковите, донесени от Стебс, смесени с малко сняг.
— Също като сладолед! — каза Луси доволно, а по брадичката й се стичаше сок.
— Прилича — съгласи се Стебс.
— Какво значи сладолед? — не разбра Лин.
— О, бедничката тя! — Илай поклати глава в престорено отчаяние, с което си спечели поредното перване по главата.
Лин цял ден си намираше поводи да го докосва. Луси я беше убедила да се попързаля на леда. Справяше се добре с баланса, но често се подхлъзваше, когато Илай беше наблизо. Той я хващаше и я изправяше на крака за искрено забавление на Стебс.
— Жалко, че не взе китарата си, чичо Илай — каза Луси, когато изядоха импровизирания си десерт. — Слушат ми се песни.
— Чудна работа, как забравих да я взема, когато полицаите ме изритаха от вкъщи, за да ме арестуват.
Луси се сгуши в скута на Стебс.
— А ти имаш ли китара в тайното си мазе?
— Не, мъниче, за съжаление, нямам — погали я той по главичката.
— Май има една на тавана! — обади се Лин за учудване на всички. — Струва ми се, че съм виждала.
Луси заподскача върху коленете на Стебс.
— Иди да провериш! Иди да провериш!
— Ще дойда с теб.
Илай стана и като грабна едно фенерче, последва Лин по стълбите. Тя отвори вратата на кухнята.
— Отдавна не съм стъпвал в истинска къща. — Илай освети стените с фенерчето. — Направо се чувствам странно.
— И на мен понякога ми е странно. Имам си къща, а никога не я използвам. Майка ми е израснала тук, нейният баща — също, а аз стоя само в сутерена.
Тя премълча, че очакваше присъствието на Илай също да й изглежда странно, а не беше така.
— Никога ли не се качваш горе?
— Рядко. Използваме банята на първия етаж, а мама съхраняваше разни неща на тавана. Но като цяло си стояхме в сутерена.
— Защо?
— По-лесно се отоплява през зимата, а през лятото държи хладно. Влиза се само през една врата и прозорците са достатъчно ниско, за да не представляват заплаха. Ако някой реши да нахлуе през тях, ще имаме преимущество. Докато прозорците на първия етаж са дълги два метра и половина, поне по четири на стая. Няма как да се отбраняваш.
Двамата прекосиха трапезарията и влязоха в дневната. Илай погледна въпросните прозорци.
— Колко жалко — каза той. — Знам, че е по-умно да живееш долу, но къщата е много красива. С толкова пространство и високи тавани! Ако беше в града — дори в по-хубавите квартали — на такова място щяха да живеят поне десет души.
Лин потръпна от ужас при тази мисъл и го поведе по витите стълби.
— По едно време си имах стая на горния етаж. Още я помня. Тук е таванът, внимавай къде стъпваш.
Тя отвори вратата към тясно стълбище, което водеше към помещение с фронтонни стени. Илай вървеше след нея, като светеше с фенерчето пред краката й, за да вижда.
— Колко много неща!
Покрай стените бяха наредени купища мебели — масивни обемни антики, които някога изпълваха стаите на долния етаж. До едната стена бяха строени няколко сандъка и стегнато навити килими.
— Майка ми качи тук всичко. Предполагаше, че ако някой иска да ни обере, ще погледне през прозорците долу и ще реши, че вече са го изпреварили и няма да намери тук нищо полезно.
— Кой би откраднал пиано? — учуди се Илай и натисна един самотен клавиш, който зазвънтя в малкото таванско помещение.
— Вероятно никой, но майка ми не искаше да рискува. Всичко тук значеше нещо за нея и тя не искаше да стане на пепел в нечие огнище или някой да използва килимите на баба й вместо завивка.
— Има логика.
— Струва ми се, че се надяваше някой ден животът й пак да стане нормален — нормален за нея — и да върне нещата по местата им. Някъде в бъдещето, когато нямаше да се налага да се тревожим дали двама души могат да отбраняват сами дневната.
— Звучи хубаво — каза тъжно Илай. Лъчът на фенерчето пробяга по мебелите. — Какво има в сандъците?
— Предимно дрехи. — Лин коленичи до един от тях. — Оттук взех дрехи и обувки за Луси. Стари мои неща. Дай светлината насам.
Илай се приближи и Лин намери китарата, подпряна в калъфа си зад един от сандъците между бюрото и старото дървено конче.
— Знаех си, че съм я виждала.
Двамата излязоха тихо, оставяйки реликвите от сигурното минало в прашната тъмнина.